Погледна го с очи, потъмнели от многодневния плач, и го извика по-близо. Изглеждаше много по-стара отпреди. Стара и изтощена. А бяха изминали само четири дни от смъртта на Хан Чин.
Поклони се ниско, изправи се и зачака тя да заговори първа.
Фей Йен се извърна бавно и прошепна нещо. Прислужничките й веднага наставаха и една по една взеха да излизат от стаята, като пътем се покланяха на Ли Юан. После той остана сам с нея.
— Защо си дошъл?
Той замълча за миг, уплашен от нея, от неочакваната враждебност в гласа й.
— Дойдох… Дойдох да те видя как си. Да видя дали си вече по-добре.
Фей Йен подсмръкна и отмести поглед. Лицето й тънеше в горчивина. След това го погледна отново, вече омекнала.
— Прости ми, Ли Юан. Лека-полека се оправям. Докторите казват, че всъщност изобщо не съм пострадала физически. Нямам нищо счупено…
Тя потръпна и отново сведе очи — в ъгълчето на окото й проблесна нова сълза. Ли Юан я гледаше и усети колко го тегли сърцето му към нея. Тя бе обичала дълбоко брат му. Сигурно толкова, колкото го бе обичал и той. Може би точно затова бе дошъл сега — да сподели с нея и тъгата, и ужасното отричане на тази любов. Но сега, тук, при нея, разбра, че му беше невъзможно да сподели какво чувства — беше му невъзможно дори да заговори за това.
За миг тя остана абсолютно неподвижна, после припряно избърса сълзата, изправи се и се приближи до него.
— Прости ми, девере мой. Трябваше да те поздравя както подобава.
Прегърна го за кратко и се отдалечи. На вратата на балкона тя спря и се облегна на една от колоните, взряна над езерото, към далечните планини.
Ли Юан я последва и застана до нея. Нито знаеше какво да каже, нито какво да направи.
Тя се обърна и го погледна. Макар и да ги деляха осем години, той не бе много по-нисък от нея. Но въпреки това тя винаги го караше да се чувства дете край нея. Само някакво си дете. Всичко, което той знаеше — всичко, което той беше, — изглеждаше съвсем незначително. Дори и той, бъдещият Танг, в нейно присъствие се чувстваше по-низше същество от нея. Да, дори и сега, когато облаци засенчваха красотата й, а очите й бяха пълни със злоба и гняв. Той преглътна и отмести очи, но продължаваше да чувства погледа й върху себе си.
— Значи ТИ ще станеш Танг.
Той я погледна — опитваше се да отгатне какво мисли, защо думите й бяха безцветни, сякаш просто изтъкваше някакъв факт. Но какво ли чувстваше? Огорчение? Ревност? Гняв, че не неин син някога щеше да стане Танг?
— Да — каза той просто. — Някой ден.
Много по-рано същия ден той стоеше там, в бащиния си кабинет, и се взираше в гигантския образ на Европа, изпълващ едната стена — същия образ, който можеше да се види и от наблюдателната площадка в плаващия дворец на 160 000 ли над Чун Куо.
Завихрен облак, приличен на числото три, закриваше доста голяма част от океана в крайната лява част на кръга. Земята под облака бе грубо оформена. На изток към Азия се простираха обширни зелени равнини. Всичко останало беше бяло — бяло със сиво-черно петно в средата и още едно сиво-черно петно леко на изток; те го караха да прилича на черепа на някакъв огромен фантастичен звяр с рога. Бялото бе Градът Европа — „леден“, в хватката на втория „ледников“ период.
Там, горе, светът изглеждаше малък, сведен до диаграма. Всичко, което виждаше, беше собственост на баща му и той царуваше над него; всички предмети, всички хора бяха негови. И все пак най-големият му син беше мъртъв и той нищо не можеше да направи. Какъв беше тогава смисълът от всичко това?
Мина край нея и излезе на балкона, застана до каменната балюстрада и се загледа надолу, в бледозелената вода — гледаше как рибите играят в дълбините. Но за пръв път не почувства връзка с тях; съзерцаването им не го успокояваше.
— Много добре понесе всичко — приближи го тя отзад. — Храбро момченце си ти.
Той я изгледа остро, огорчено — пренебрежението й го нарани; това, че бе използвала думата „момченце“, странно го опари.
— Какво знаеш ти? — сопна се той и я отблъсна. — Как смееш да предполагаш, че на мене ми е по-леко, отколкото на тебе? Как СМЕЕШ?
Заобиколи я почти разплакан — тъгата му, нестихналият му гняв го караха да изпитва желание да троши, да тъпче и да мачка всичко крехко. Да нарани някого толкова силно, колкото самият той се чувстваше наранен.
— Аз… — тя го погледна съвсем объркана — избухването му беше прогонило от нея цялото огорчение, цялата ревност. — О, Юан, мъничък Юан… Не знаех… — тя се приближи до него, притисна го здраво до себе си, започна да гали косите му, без да обръща внимание на болката, когато той се вкопчи в нея и притисна натъртените места по страните й. — О, Юан… Горкият ми малък Юан… Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Можех ли да зная, мъничък мой? Можех ли да зная?
Стълбите водеха към широка площадка, претъпкана с щайги. От нея излизаха три коридора. Двата бяха слепи, а третият водеше към нова, много по-дълга шахта със стълби. Одън отново тръгна нагоре с вдигнат автомат със свален предпазител, с пръст на спусъка, готов да стреля всеки момент. Еберт беше безмълвният товар на лявото му рамо.
