Бяха изминали кажи-речи цели три месеца, откакто си беше за последен път вкъщи, но сега, застанал там, му се струваше, че никога не си е тръгвал оттук. Поне това остава неизменно, помисли си той; всеки хълм, всяко дърво, всяка къща му бяха познати още от младини. Виждам същото, което и дядо ми, и неговият дядо преди това. За триста години са се променили само дърветата — остарели са, някои са умрели и са били заменени с други, от същото древно семе. Също като нас — помисли си той. — И ние сме дървета.
Продължи напред. Пътеката тук се спускаше стръмно и коварно завиваше назад. Там, където стоеше той, някога завиваха коли — когато в света все още е имало коли, — но това място никога не е било убежище на модерните неща. Дори и тогава, когато комуникациите в света са били други, пътят до най-близкия град е бил седем мили, ала по-лекият път е минавал по реката. Още оттогава времето бе спряло. По време на Лудостта, когато старият свят се бе разпаднал, това място беше точката на покой в центъра на нещата. Сега бе безвременно.
Около него, на не повече от крачка-две, се издигаха стени. Бели стени, сега — под дебела сянка; прозорците им с ниски первази бяха тъмни, само една от къщичките светеше. Той се усмихна — представи си как Бет стои във всекидневната с ниския таван, както толкова често я беше виждал, после се приближава до задната врата и вика децата от поляната.
Дом. Означаваше толкова неща — но за него значеше само едно: той отдавна-отдавна щеше да повехне отвътре, ако нямаше къде да се завръща.
Застана пред ниската, широка врата и се заслуша; след това постави ръка върху дървото и леко го блъсна. Тук нямаше нужда от ключалки. Нямаше нужда от страх. Вратата се отвори тихо, бавно и той влезе.
Бет стоеше там, обградена от меката светлина, идваща от всекидневната отляво. Усмихна се.
— Знаех си, че идваш. Снощи те сънувах.
Той се засмя, приближи се до нея, прегърна я здраво и я целуна нежно.
— Тези твои сънища… — той се взря в очите й — обичаше тяхната красота, тяхната неизмерима дълбочина. — Те никога не те подвеждат, нали?
Тя се усмихна и го целуна по носа.
— Не. Никога.
Той трепна, протегна ръка и я погали по бузата, после проследи контура на устните й с пръст.
Цялото му тяло пламна от желание към нея.
— Къде е Бен? Ами Мег?
Тялото й беше прилепено до неговото, ръцете й обгръщаха шията му. Очите й бяха потъмнели от копнеж, гласът й бе утихнал, по-съблазнителен.
— Навън са. Долу при потока. Няма да се върнат скоро. Не сега — тя отново го целуна — този път по-силно и по-продължително.
— Да… — той нежно отпусна ръка на кръста й за миг, след това вдигна полата й. Под нея не беше облякла нищо. Той потръпна и отново потърси устата й — целуна я още по-настоятелно. Пръстите му проследиха топлата гладкост на бедрата и корема й, после намериха горещата й влажна сърцевина. Тя тихо изстена и затвори очи — цялото й тяло трепереше от докосванията му; след това протегна ръка, разкопча панталоните му, задържа за миг набъбналия му пенис, погали го нежно с пръсти — веднъж, после втори път — почти го доведе до оргазъм, — а след това го пое в себе си.
Той изстена, после сграбчи хълбоците й и я вдигна, подпря я на стената и влезе в нея веднъж, дваж, трети път, преди оргазмът му да избухне. Усети как и тя се замята в ръцете му.
За миг мълчаха и се гледаха. После Бет отново се усмихна.
— Добре дошъл у дома, любов моя.
Кухненската маса от борова дървесина бе току-що изстъргана, ножовете — прясно наточени. Бен се огледа, вдигна вързопа със заека от бялото каменно стъпало и се зае да го развързва. Постла брезент на масата и постави отгоре голямата дъска за рязане. Подреди ножовете до дъската, а после, тъй като се стъмваше, измъкна една лампа иззад старата, облицована с плочки мивка, подряза фитила и я запали.
Мег стоеше на входа към градината — дребната й фигурка се открояваше на фона на червения сумрак на залива. Гледаше го как запретна ръкави, напълни една купа с вода и я постави до ножовете.
— Защо правиш това? — Попита тя. — Знаеш, че е болен. Защо не го изгориш? Няма ли да е по-добре?
— Не — Бен едва-едва я погледна. Обърна се, слезе по четирите стъпала, водещи към дългата тъмна трапезария с нисък таван, и миг по-късно се върна с някаква книга. Стара книга, подвързана с кожа.
— Имам подозрения — каза той, остави тежкия том от другата страна на дъската, при ножовете и водата.
Мег прекоси стаята и застана до него. Това беше книга по анатомия на животните. Една от книгите на прапрапрадядо й Еймъс. Бен прелисти страниците и накрая намери търсената диаграма.
— Ето, виж — тежките лъскави страници останаха разтворени, когато той се отдалечи да донесе заека.
Тя погледна, веднага забеляза колко много прилича на машина. Нещо, направено от помпи и лостове, клапи и ключове, контролирани от химикали и електрически пулсации. Всичко беше там, на страницата, в разрез — разрез, направен заради нея. Цялата тайна беше там, разгадаема само с един поглед.
Бен се върна. Внимателно постави мъртвия заек върху дъската, обърна се и я погледна.
