— Ти няма нужда да оставаш тук, Мег. Не и ако не искаш.
Но тя остана, омагьосана от онова, което той правеше; знаеше какво значи всичко това за него. Нещо бе привлякло вниманието му. Нещо, което тя беше пропуснала, но той бе забелязал. Сега тя чакаше, а той мушкаше и разрязваше, после сравняваше онова, което вижда, с диаграмата на двойната страница.
Най-накрая, доволен, отиде до мивката, изми си ръцете, върна се и метна парче муселин върху дъската и кървавите останки върху нея.
— Е?
Тъкмо щеше да й отговори, когато в трапезарията се разнесоха стъпки. Майка им. След това се чуха и нечии други стъпки.
Мег го блъсна встрани и припряно припна по стълбите.
— Татко!
Хал Шепърд награби дъщеря си, прегърна я силно и радостно я разцелува. После се наведе под гредата и се качи по стълбите в кухнята. Бет го последва.
— Господи, Бен, ти пък какви си ги надробил тук?
Бен се обърна с лице към масата.
— Това е един мъртъв заек. Намерихме го долу, до Печата. Болен е. Но това не е всичко. Той не е оттук. Някой го е донесъл.
Хал пусна Мег на пода и се приближи.
— Сигурен ли си, Бен? — но знаеше, че Бен рядко греши, ако изобщо грешеше.
Бен дръпна марлята.
— Виж. Проверих по книгата на Еймъс. Този не е истински. Генетична възстановка. Вероятно „Джен Син“. На някой от стражите сигурно ще трябва да му търсим заместник.
Хал разгледа трупа и кимна.
— Прав си. И съм сигурен, че няма да е само този. Чудя се кой ли го е внесъл.
Бен забеляза гнева, смесен с тъга, по лицето на баща си. Имението имаше две порти, всяка охранявана от елитен отряд от дванадесет души, подбрани от самия Танг. С годините те бяха станали приятели на семейството и бяха получили привилегии — една от тях бе ограниченият достъп в самото Имение. Сега с това трябваше да се свърши. Негодникът трябваше да бъде хванат.
Мег се приближи и го дръпна за ръкава.
— Ама защо го правят, татко? Че то няма кой знае каква разлика, нали?
Хал се усмихна тъжно.
— Това е вид глупост, любимото ми, това е всичко. Нали разбираш, в Града има хора, които биха платили огромна сума пари, за да могат да се хвалят, че са яли истински заек за вечеря.
Бен се втренчи неподвижно в трупчето.
— Колко точно голяма е една „огромна сума“?
Хал погледна сина си.
— Петдесет, може би сто хиляди юана за всяко живо животно. Гледат ги, нали разбираш, после продават разфасованите трупчета.
Бен се замисли. За баща му подобна сума беше нищо, знаеше го, но за други си беше цяло състояние. Веднага разбра как подобна възможност би изкушила някой от стражите.
— Разбирам — каза той. — Но има и друга, по-належаща тревога. Ако останалите са като този, те могат да заразят всичко в Имението. Ще трябва да прегледаме всичките и да ги проверяваме. И да поставяме под карантина болните.
Хал кимна — разбираше, че синът му е прав.
— Мамка му! Такава глупост! Ще го намеря този негодник! — той постави ръка на рамото на сина си. — Но ти си прав, Бен, по-добре веднага да направим нещо. Това не може да чака до утре.
Обърна се към Бет — гневът по лицето му се смени с извинително изражение.
— Боя се, че това усложнява нещата. Исках по-рано да ти кажа, любов моя. Ще имаме гост утре вечерта. Важен гост. Ще остане при нас няколко дни. Повече не мога да кажа. Надявах се да половуваме, но тази работа обърка нещата.
Тя се намръщи и мълчаливо кимна към Мег.
Шепърд погледна дъщеря си, после отново — жена си и кимна леко.
— Съжалявам. Да… Лошо се изразявам. Когато съм бил далеч оттук, все забравям. Но това… — той ядно изфуча — търпението му се беше изчерпало. Отново се обърна към сина си. — Ела, Бен, имаме много работа.
На реката беше спокойно. Бен без усилие натискаше веслата, лодката се носеше бързо по водата. Мег седеше с лице срещу него и гледаше източния бряг. Зад нея на кърмата седеше Пен Ю-Вей — висок, възрастен, с изправена стойка. Държеше своята тояжка пред себе си и тя стърчеше като мачта без флаг. Приливът се оттегляше и течението на потока им помагаше. Бен държеше лодката по средата на потока, наслаждаваше се на топлината на обедното слънце по голите си рамене; мекият морски бриз леко рошеше косата му. Караше го на сън, за един миг дори задряма, ала викът на Мег го накара да се сепне.
— Виж, Бен!
Мег сочеше към по-далечния бряг. Бен отпусна веслата и се извърна натам, където разтегнала се от брега до Стената, се бе проточила плътна редица от войници. Бавно, методично те се придвижваха между дърветата по грубата, неравна, покрита с трева земя — нищо не можеше да се промъкне помежду им. За трети път прочистваха Имението — и за последен. Онова, което и този път не хванеха, щеше да бъде отровено с газ.
Пен Ю-Вей прочисти гърло, протегнал леко глава напред в жест на уважение към двамата си възпитаници.
— Какво има, учителю Пен? — попита студено Бен и се извърна с лице към него. Уроците бяха свършили преди час. Сега това беше тяхно време и Пен, макар и да ги придружаваше, нямаше никаква власт над господаря и господарката вън от класната стая.
— Простете, млади господарю, бих желал само да отбележа нещо.
