За миг Пен Ю-Вей се поколеба — дългът му да наглежда децата беше влязъл в конфликт с недвусмислената заповед на младия господар. Водата шумно се плискаше между борда на лодката и стъпалата. Само на няколко крачки от тях старите моряци бяха спрели да работят и ги гледаха.
Бавно, с голямо достойнство учителят седна и опря тояжката пред себе си.
— Ще направя каквото казвате, млади господарю — погледна той момчето на кея, — но съм задължен да съобщя за това на баща ви.
Бен се обърна и хвана Мег заръка.
— Прави каквото трябва, тенеке такова — измърмори той под носа си.
Кеят беше отрупан с намотани въжета, гърнета за раци, мрежи и купчини празни дървени тарги — стари, крехки на вид, чакащи товарите с риба, които никога не идваха. Пристанището бе претъпкано с рибарски лодки, но никой никога не излизаше на риболов. Градчето беше пълно с хора, наглед заети, но всъщност там не живееше никой. Всичко това беше фалшиво: част от голямата илюзия, която прапрапрадядо му бе създал тук.
Някога това бил процъфтяващ град, благоденстващ поради риболова, туризма и морския колеж. Сега той беше мъртъв. Черупка на предишното му „аз“, населена с репликанти.
Мег се огледа — тази гледка винаги й доставяше удоволствие. Двойки се разхождаха под следобедното слънце — дамите — с кринолини, мъжете — с корави костюми с жилетки. Красиви момиченца с руси къдрици, вързани с розови панделки, търчаха насам-натам, а момченцата в моряшки костюмчета, наведени към земята, играеха на топчета.
— Тук е толкова ИСТИНСКО! — възкликна Мег въодушевено. — Толкова живо!
Бен я погледна и се усмихна.
— Да — кимна той. — Така е, нали?
Бе виждал снимки на Града. Изглеждаше толкова грозен и противен в сравнение с това. Стени, килии, коридори — безкраен огромен затвор. Обърна лице срещу вятъра, вдъхна дълбоко соления, свеж въздух, после отново погледна Мег.
— Какво ще правим?
Тя огледа летовниците, разхождащи се по брега край сергиите във весели цветове, след това погледна хълма и Стената, извисяваща се над него.
— Не знам… — тя стисна ръката му. — Нека просто си вървим накъдето ни се прииска, Бен. Да разглеждаме каквото ни хареса, а?
— Добре. Тогава започваме ей оттам, при Чандлър.
През следващите няколко часа те се разхождаха из магазините по главната улица — претърсиха рафтовете на „Играчки и дрънкулки — при Джоузеф Томс“ за нещо ново, после огледаха шкафовете на Чарлз Уийвър, аптекар, и опитаха какъв е вкусът на сладките безвредни прахчета, като смесваха в колби яркоцветните течности. Но Бен скоро се измори и просто гледаше как Мег обикаля магазин след магазин, без изобщо да обръща внимание на продавачите андроиди. Обядваха в кафенето на Неш — храната беше истинска, но някак си безвкусна, също като рециклираната.
— Тук има цял един свят, Мег. Запазен. Замразен във времето. Понякога го гледам и си мисля: какво прахосване. Трябва да бъде използван по някакъв начин!
Мег отпи от леденото си питие и го погледна.
— Искаш да кажеш, да пускаме и други хора да идват тук, в Имението?
Той се поколеба, после поклати глава.
— Не. Не това. Но…
Мег го гледаше с любопитство. Не беше много обичайно да видиш Бен толкова нерешителен.
— Имаш някаква идея — обади се тя.
— Не. Не е идея. Не точно.
Отново тази несигурност, това леко потрепване на раменете. Тя видя как той отмести поглед — очите му проследиха редицата от табели над витрините: „Дейвид Уишарт“, тютюни; „Артър Редмейн“, шивач; „Томас Липтън“, винар; „Джак Делкроа“, зъболечение и кръвопускане; „Стаг и Мантъл“, железария; ресторантът на „Вери“; „Джаксън и Греъм“, шкафчета и тезгяси; „Братя Лам“, ленени драперии; а там, на ъгъла, срещу пансиона на Гуд, беше „Траурният дом на Пъф“.
Тази табела му напомни предишния път, когато дойдоха тук. Беше преди месеци и Бен бе настоял да влязат при Пъф, макар винаги преди това да го бяха отбягвали. Тя го бе наблюдавала как се разхожда между ковчезите, как повдига един капак и наднича вътре. Трупът изглеждаше достатъчно реалистично, но Бен се бе обърнал към нея и се бе засмял.
— Умрял е много преди да умре… — това някак си го бе накарало да се разприказва. Защо са такива, що за човек е бил прапрапрадядо им, че да създаде място като това. Не бе пропуснал нищо. Човек можеше да пребърка чекмеджетата, да погледне зад вратите и там, също като в истинския живот, да намери дребни неочаквани неща. Копчета, карфици, снимки. Поставка за шапки със закачени на нея вехт, оръфан цилиндър и шал, сякаш някой ги е оставил там само преди час. Оттогава тя все търсеше, търсеше с неутолимо любопитство, опитваше се да го хване в нещо — да открие някаква малка частица от този свят, създаден от него, която да не е довършил. Да намери някое празно, недоправено място под подробностите на повърхността.
Щеше ли да се сети за това, ако не беше Бен? Щеше ли така пламенно да търси това парченце черна, издайническа пустота? Не. Всъщност тя никога не би се сетила. Но сега той й го бе показал — най-реалното място, което тя познаваше, погледнато от друг ъгъл, беше съвсем кухо. Бе просто една чудесна пяна. Безвкусна имитация без никаква фантазия.
