Вратата се отвори и двама от личните прислужници на Танга внесоха подаръка. Поставиха го на пода в средата на стаята, както предварително им беше наредил Тангът, и отстъпиха назад с наведени глави. Това беше дърво. Мъничко, миниатюрно ябълково дърво.
Шепърд се приближи и коленичи до него, после се обърна и погледна Ли Шай Тун — личеше колко е развълнуван от жеста.
— Прекрасно е. Наистина е прекрасно, Шай Тун. Откъде разбра, че искам да имам такова?
Тангът се засмя тихо.
— Надхитрих те, Хал. Питах Бет. Но подаръкът е и за двама ви. Вгледай се внимателно. Дървото е близнак. Има два вплетени един в друг ствола.
Шепърд се вгледа.
— О, да! — той се засмя, бе се досетил какво означават.
Съединените дървета се смятаха за добра поличба — символ на брачно щастие и вярност. Нещо повече, ябълката — „пий“ на мандарин — беше символ на мира.
— Просто е съвършено, Ли Шай Тун. Наистина — той поклати развълнувано глава. В очите му напираха сълзи. — Ще го пазим като очите си.
— А аз — това — Ли Шай Тун вдигна папката на Шепърд. Усмихна се и се обърна към момчето: — Радвам се, че си поговорихме, Бен. Надявам се някой ден пак да си поприказваме.
Бен неочаквано се изправи и леко се поклони на Танга.
— Баща ми е прав, разбира се. Трябва да ги унищожите. Сега, докато още можете.
— А… — Ли Шай Тун се поколеба, после кимна. Може би е така, помисли си той, изненадан отново от това, колко непредсказуемо беше детето. Ала не каза нищо. Само времето щеше да докаже кой е прав и кой крив.
Отново погледна Шепърд, който вече се беше изправил.
— Трябва да вървя, Хал. Не е добре да карам министър Чао да чака — той се засмя. — Знаеш ли, Чао е на служба при мене най-дълго от всички, без да броим Толонен.
Беше го произнесъл, преди да се усети.
— Забравям… — каза той с тъжна усмивка.
Шепърд, вперил очи в него, поклати глава.
— Върни го, Шай Тун — изрече тихо той. — Само веднъж — този път — и ти послушай сърцето си.
Тангът се усмихна напрегнато и стисна папката още по-здраво.
— Може би — кимна той. Но знаеше, че няма да го направи. Защото, както вече бе казал, той беше Танг, но бе и един от Седмината.
След като Тангът си тръгна, те слязоха долу, край реката. Луната бе високо — ярка, пълна луна, която сякаш плуваше в тъмното огледало на водата. Нощта беше топла и тиха, единственият звук — далечен, безплътен — бе шумът, който вдигаха войниците, работещи по къщата.
Шепърд приклекна и се загледа над водата, в мрака отвъд.
— Всъщност, какво искаше да кажеш тогава, Бен? Всичкото онова за разтварящите се стени и за света, който щял да изглежда реален. Само си приказваше или действително имаше нещо наум?
Бен стоеше на няколко крачки от него, загледан в тревистия хълм, там, където бяха поставили лампи с волтови дъги около цялата къща. Тъмните фигури на униформените мъже сякаш прелитаха през сиянието като предмети, които виждаш с периферното си зрение в някакъв сън.
— Една моя идея. Нещо, върху което работя.
Шепърд леко се извърна и се вгледа в сина си.
— Доста уверен изглеждаше. Все едно, че това нещо вече почти съществува.
Бен се усмихна и срещна за миг погледа на баща си.
— Съществува, наистина. Ей тук.
Шепърд се засмя, сведе очи и задърпа високата трева.
— Е, какво е то? Интересно ми е. Според мене и на Танга му беше интересно.
— Какво искаше той?
Лек повей набразди водата и накара луната да се разтанцува буйно сред мрака.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз какво търсех там?
Шепърд се усмихна на себе си. Беше мислил, че Бен може и да не зададе този въпрос.
— Защото искаше да те види Бен, защото смята, че един ден ти може да помагаш на сина му.
— Разбирам. Значи преценяваше ме?
— Може и така да се каже.
Бен се засмя.
— За това и сам се сетих. Според тебе дали съм му се сторил странен?
— Защо да е така?
Бен погледна баща си право в очите.
— Знам какво представлявам. Достатъчно съм видял от света, за да разбера колко съм различен.
— На пръв поглед — да. Но не всичко се вижда на пръв поглед, Бен.
— Така ли? — Бен отново погледна към хълма, към къщичката на върха му. Мятаха първите тънки опаковъчни слоеве от върха на скелето — мъжете в тежки костюми дърпаха въжетата.
— И какво не се вижда на пръв поглед?
Шепърд се засмя, но остави въпроса без отговор. Бен беше прав. Наистина знаеше какво представлява и наистина беше различен. Нямаше смисъл човек да го отрича.
— Няма нужда да следваш стъпките ми, Бен.
Бен се усмихна, но не го погледна.
— Да не би да смяташ, че искам точно това?
Шепърд усети, че го жегна огорчение, но поклати глава.
— Не. Не, предполагам, че не. Във всеки случай, никога не бих те принудил. Знаеш го, нали?
Бен се обърна и се втренчи неподвижно във водата.
— Тези неща не ме интересуват. Политическите тънкости. Кой какво върти и кой какво крои. Ще ми писне много бързо. А какво струва един съветник, на когото му е писнало? Няма нужда да се кося за всичко това — и аз не се кося!
— Май преди малко се косеше. Когато говорехме за тези неща.
— Не. Това беше нещо друго. Беше по-дълбокото нещо.
Шепърд се засмя.
— Разбира се. ПО-ДЪЛБОКОТО.
Бен го погледна.
