Но той искаше да каже нещо друго — нещо повече от просто съгласие. Беше и ужасно, и необходимо — макар и само заради това, да се предотврати плъзването на болестта из имението; но точно това — ужасната необходимост от смъртта — му придаваше такова очарование. Целият живот ли е такъв? — замисли се той, отмести поглед от решетката и се взря над тъмната, огряна от лунната светлина вода на залива. — Дали всичко е просто кратък, хаотичен полет към изгарящата светлина? И после нищо?
Бен потръпна — не от страх, нито от студ, а от някакъв по-дълбок, по-сложен отклик вътре в него; после се обърна и се усмихна на майка си.
— Добре. Да се прибираме.
Капитанът на работния отряд наблюдаваше как жената и синът и влизат в къщата, след това сигнализира на хората да довършат запечатването. За него това не беше нищо — заповедите си бяха заповеди — и все пак на няколко пъти му беше хрумвало, че щеше да е много по-просто Шепърдови да бъдат евакуирани, отколкото да се правят всичките тези глупости. И живота си да заложеше, пак не би могъл да проумее защо искат да си стоят в къщата, докато върху Имението се сипят отрови. И все пак трябваше да признае — конструкцията си я биваше. Дъртият Еймъс е знаел какво прави.
Приближи се и огледа внимателно работата. После, доволен, че печатът не пропуска въздух, издърпа микрофончето изпод брадичката си.
— Добре. Свършихме. Почвайте да ръсите.
На шест мили оттук, край устието на реката, четири големи транспортьора, специално приспособени за задачата, се вдигнаха един по един от площадката и започнаха да се строяват в редица над реката. След това по сигнал започнаха да се придвижват надолу по реката, а под тях — безцветен, като ситен-ситен сняг — се носеше тънък облак.
Едва беше минало десет часа сутринта, но слънцето вече сияеше сред ширналото се тъмносиньо небе — сякаш някой го бе измил от всички нечистотии. Слънчеви отблясъци блестяха по повърхността на сиво-зеленикавата вода, от които тя изглеждаше плътна и в същото време бистра като разтопено стъкло.
В средата на потока Мег подаде на Бен веслата. Пъргаво си смениха местата, а лодката бавно се носеше по водата. Тя се облегна назад, наблюдавайки как се бори да я върне в курса — лицето му беше маска на търпелива решителност, а мускулите на голите му, загорели ръце ту се свиваха, ту се разпускаха. Бен стисна зъби и задърпа упорито дясното весло, бавно обърна лодката към далечната къща — тъмният, гладък остър ръб се впи дълбоко в синьозеленикавото, упорито течение и той обърна лодката, оставяйки рязка диря.
— Сигурен ли си, че няма нищо нередно в това?
Бен се намръщи — съсредоточаваше се, преценяваше вътрешно как усеща съпротивата на лодката срещу силното течение.
— Тя никога няма да разбере — отвърна той. — Та кой ще й каже?
Не звучеше като заплаха. Знаеше, че може да й се довери и че тя няма да каже нищо на майка им. Мег сведе очи за миг — зарадва се, че има доверието му. После продължи да седи мълчаливо — достатъчно й беше само да го наблюдава, да вижда как ширналата се река се простира зад него, а боядисаните в бяло къщички на селото изпъстрят широкия зелен склон на хълма, докато къщата зад гърба й бавно се приближаваше.
Самотна и отдавна изоставена, тя ги очакваше.
Брегът бе обрасъл. Бурените, високи чак до кръста, растяха между скалите. По-нататък следваше равна земя, около тридесетина ярда, а после започваше изкачване — отначало плавно, после стръмно. Къщата не се виждаше оттук — бяха застанали под хладната сянка на клоните — и дори и по-нататък, на завоя по пътеката, която следваше очертанията на брега, те виждаха само стърчащия връх на покрива й, бял сред наситенозеленото на заобикалящите я дървета.
Земята беше странно, неестествено тиха. Мег се загледа надолу, между дърветата. Под тях, отдясно, беше заливчето — тъмният вход на пещерата бе почти целият скрит, клоните на надвесилите се дървета почти докосваха водата. Чувстваше се странно. Сякаш не беше самата тя.
— Хайде — подкани я Бен. — Нямаме много време. Мама ще се върне в два следобед.
Тръгнаха нагоре. Пътеката беше изсечена в скалите. Грубите издялани стъпала се изкачваха стръмно по скалата. Наложи се да си пробиват път през оплетените храсти и клонаци. На върха излязоха на малка полянка. Част от нея беше покрита с бетон — пропукан, но разчистен от растителност. Беше път. Наляво навлизаше сред дърветата. Вдясно рязко свършваше само на два-три ярда от тях пред врата от ковано желязо, вградена в стена.
Приближиха се, застанаха до вратата и погледнаха вътре.
Къщата беше зад вратата — голямо квадратно триетажно здание от бял камък със стръмен остър покрив, покрит със сиви плочи. През избуялата градина отпред се виждаха части от нея. Тук, по-забележимо отвсякъде другаде, природата бе пощуряла. Каменният фонтан се бе разцепил на две големи сиви парчета, между които отдавна се бяха вкоренили трънаци. Планът на някога обсипваната с грижи градина едва си личеше под хаотично избуялата нова растителност.
— Е? — погледна го тя. — Сега какво?
