Стената бе твърде висока, за да се изкатерят. Вратата изглеждаше яка и солидна — беше закрепена към камъка с четири големи панти. Дебела, тежка стоманена верига бе омотана около ключалката, а от нея висеше катинар колкото юмрук.
Бен се усмихна.
— Гледай сега.
Хвана се здраво за две от пръчките и разтресе силно вратата, а после рязко я бутна напред. Тя падна с трясък, а той залитна встрани. Изпъналата се верига издрънча.
Бен стъпи върху нея и протегна ръка.
— Желязото беше разядено — обясни той и посочи четирите места върху камъка, от които се бяха откъртили пантите.
Тя кимна — разбра веднага какво искаше да й каже. МНОГО ВНИМАВАЙ ТУК. НЕ ПРЕЦЕНЯВАЙ НИЩО ПО ТОВА, КАК ИЗГЛЕЖДА.
Той се обърна и тръгна.
Тя го последва, вече по-предпазливо — внимателно си пробиваше път към къщата през гъстата зеленина.
Пред къщата бе разположена веранда. Единият й край бе рухнал. Едната от четирите псевдодорийски колони беше паднала и сега — като счупения крак на каменен великан — лежеше наполовина завряна в рамката на прозореца отзад. Стъкленият покрив на верандата беше счупен на няколко места и там съседните дървета бяха проврели клони; цялото дървено скеле на покрива — страничните греди, покрити със сложна дърворезба, напречните греди, релсите — всичко бе изгнило. Бен се изправи пред ниските стъпала, водещи към главния вход, наклони глава назад и заразглежда фасадата.
— Не е каквото очаквах — каза й той, щом тя застана до него. — От реката изглежда много по-величествена. И по-голяма. Цяла крепост.
Тя го хвана за ръката.
— Не знам, Бен. Мисля, че е доста величествена. Или поне е била.
Той се извърна и я погледна.
— Донесе ли лампата?
Тя кимна и се потупа по джоба.
— Добре. Макар и да се съмнявам, че ще има кой знае какво за гледане. Къщата пустее вече повече от осемдесет години.
Тя не отговори — беше се замислила и знаеше, че и той мисли за същото. Огъстъс. Тайната на тази къща по някакъв начин беше свързана с прадядо им Огъстъс.
— Е? — обърна се тя след миг. — Ще влизаме ли?
— Да. Но не оттук. Отзад има друга врата. Ще влезем оттам, през кухнята.
Тя се взря в него, после разбра. Вече бе разгледал плановете на старата къща. Което означаваше, че е обмислял по-отдавна да дойдат тук. Но защо точно тази сутрин? Или беше нещо друго? Знаеше, че снощи имаха гост, но никой не й беше казал кой е и защо е дошъл. Който и да беше, когато сутринта бе отишла да събуди Бен, той изглеждаше разтревожен. Вече беше станал. Беше го открила седнал на леглото, прегърбен, обвил с ръце коленете си, взрян към залива през отворения прозорец. Дори и сега, докато стоеше там и оглеждаше къщата, си личеше, че е в същото настроение.
— Какво точно търсим?
— Неща, които да ни подскажат други неща.
Задържа поглед върху лицето му, но то нищо не издаваше. Не беше обичайно за него да отговаря така. Той винаги бе толкова точен, толкова уверен. Но днес беше различен.
Сякаш търсеше нещо толкова неопределено, толкова смътно като представа, че и той не можеше да каже какво е.
— Ела — каза той изведнъж. — Я да видим що за призраци ще намерим тук.
Тя се засмя тихичко; обзе я същото чувство, което бе усетила, докато се взираше в заливчето през дърветата — чувството, че тя не е съвсем тя. Не беше страх, с Бен никога не я беше страх от нищо, беше нещо друго. Нещо, свързано с този бряг на реката. С дивата му пустош. Сякаш тя по някакъв начин се отразяваше в самата нея. В нещо дълбоко и скрито в нея.
— Какво мислиш, че ще намерим? — извика му тя, докато го следваше през гъсталака от храсти и клони. — Имаш ли изобщо някаква представа?
— Никаква! — извика й той. — Може пък и нищо да няма вътре. Може и да е празна черупка. Но защо тогава ще я ограждат? За какво да ги е грижа, щом е празна? Защо просто не я оставят да изгние?
Тя го настигна.
— Като я гледам, тя и без това си е изгнила.
Бен я стрелна с поглед.
— Вътре ще е друго.
Широк лъч дневна светлина пресичаше мрака. Тя гледаше как Бен отново вдигна щората, после още една, и още една, докато вдигна и четирите. Стаята се изпълни със светлина. Голяма стая. Много по-голяма, отколкото си бе представяла в тъмното.
Дълга дървена работна маса заемаше по-голямата част от стената вляво — по нея нямаше нищо. Над нея, на самата стена, бяха окачени големи дъбови шкафове. В дъното пространството заемаха четири големи пещи — дебелите им кюнци извеждаха дима през тавана. До стената вдясно, под прозорците, бяха наредени стари машини, а до вратата имаше голяма емайлирана мивка.
Гледаше как Бен се наведе и огледа тръбите под мивката. Бяха позеленели от мъх, почервенели от ръжда. Потърка с пръст едната и предпазливо го доближи до устните си. Тя забеляза, че щом помириса пръста, той се намръщи — очите й бяха широко отворени и поглъщаха всичко.
Обърна се и изведнъж изненадващо се разсмя.
— Я виж!
В средата на покрития с бели плочки под имаше бръмбар. Кръгъл бръмбар с черна черупка колкото брошка.
— Жив ли е? — попита тя; очакваше всеки миг да се размърда.
Той сви рамене, отиде при него и го вдигна. Но беше само черупка от бръмбар.
— Мъртъв е от години — отбеляза той.
