— Вие гледате повърхностно на нещата, татко — и двамата. Но проблемът е по-дълбок. Той е вътре. Под повърхността, под кожата. Той се е сраснал с костите и с кръвта на хората, със сложната плетеница от нерви, мускули и органична тъкан. Но ти… Е, ти упорито се занимаваш само с онова, което виждаш. Лекуваш петната по кожата и оставяш човека да загнива отвътре.
Шепърд гледаше замислено сина си — усещаше бездната, която се бе появила между тях от няколко години насам. Сякаш Бен ги бе надраснал всичките. Бе приключил с детинщините.
— Може би. Но това не решава непосредствено стоящия проблем. Тези повърхности, които с такава готовност отхвърляш, имат остри ръбове. Сблъскай се с тях — и веднага ще го разбереш. Хората се чувстват наранени, животните се убиват, а това не са повърхностни неща.
— Не исках да кажа това.
Шепърд се засмя.
— Не. Сигурно не. И сигурно си прав. От тебе би излязъл страшно некадърен съветник, Бен. Създаден си за съвсем други неща, не за политика и интриги — Шепърд се изправи и избърса ръце в панталоните си. — Знаеш ли, с много неща исках да се занимавам, но никога не ми остана време. Картините, които исках да нарисувам, книгите, които исках да напиша, музиката, която исках да композирам. Но трябваше да жертвам всичко това, а и много други неща, за да служа на Танга. Виждал съм и тебе, и Мег много по-рядко, отколкото исках — а майка ти — още по-рядко. И така… — той сви рамене. — Е, ако не искаш и твоят живот да е такъв, разбирам те. Прекалено добре те разбирам. Нещо Повече, Бен — според мене светът ще изгуби, ако пренебрегнеш своите дарби.
Бен се усмихна.
— Ще видим.
После той посочи хълма.
— Мисля, че почти приключиха. Това е третият изолационен слой.
Шепърд се обърна и погледна към върха на хълма. Сега къщичката беше напълно облепена, уютният й силует беше скрит под огромните бели изолационни слоеве. Само отпред, там, където беше градинската порта, гладката геометрична форма бе нарушена. Там бяха монтирали запечатващата единица — голям цилиндър, съдържащ въздушна помпа и генератор за екстрени случаи.
Дузина мъже в защитни костюми прикрепяха краищата на изолатора към скобата. Скобата беше здраво вкопана в земята около къщичката — грубо, тежко парче метал, широко един фут и дебело три инча, с втора, по-малка „яка“, прикрепена към основата със страмодни винтове.
Цялата странна конструкция бе разработена от прапрапрадядото на Бен, Еймъс — първия Шепърд, живял тук, — като предпазна мярка срещу ядрен инцидент. Но когато Третата световна война — „войната, която ще сложи край на всичко“, както бе записал старецът в дневника си — така и не започна, цялата нелепа изолационна конструкция бе сгъната и прибрана — останала беше само металната скоба за забавление на всяко ново поколение Шепърдови деца.
— Опакована е като подарък! — пошегува се Шепърд и се заизкачва по хълма.
Бен, който го следваше на няколко крачки, се засмя, но смехът му нямаше нищо общо с бащината му забележка. Бе получил прозрение. Синът на Еймъс, Робърт, беше онзи, който бе проектирал Града Земя. Предварителните му архитектурни скици висяха в дълга стъклена рамка на стената в коридора вътре в къщата. Но идеята не бе хрумнала на него. Семето на Града Земя беше тук, сега, пред тях — там, на върха на тревистия хълм. Тук, в този външен символ на прапрапрадядовата му параноя беше началото на всичко, което бе последвало. Робърт просто бе уголемил и подобрил схемата на баща си, докато тя бе обгърнала целия свят.
Той се разсмя тихичко и погледна баща си — чудеше се дали и той се е досетил, или тази връзка съществуваше само в неговия ум.
Близо до къщичката войниците бяха монтирали обезпаразитяваща решетка — матовата морава светлина привличаше де що има дребни същества с крилца от околните ливади. Бен се спря и се загледа в един молец — крилата му приличаха на похабения тюл на някоя стара, износена рокля, а тялото му беше дебело и набито като миниатюрна пура, — който запърха към решетката. За миг той танцуваше в розово-синкавата светлина, омагьосан от сиянието; пурпурен цвят обля прозрачните му крила. После върхът на крилото му бръсна нажежената повърхност. Блесна искра, чу се съскане и молецът падна безчувствен в решетката, където пламна — крилцата му се сгърчиха и той изчезна за миг; тялото му прегоря и се превърна в тъмна пепел.
Бен гледа още миг, осъзнавайки, че и той е сякаш омагьосан. Ушите му се изпълниха с бруталната музика на решетката — пращенето, пукането, цвърченето на умиращите създания; всяко кратко, внезапно припламване привличаше погледа му. А в съзнанието му се оформи жива картина на безплътните им образи в матовата бледоморава светлина.
— Ела, Бен. Да влезем вътре.
Обърна се. Майка му стоеше на вратата и му махаше, усмихна се и подуши във въздуха. Бе изпълнен с тръпчивата, сладка миризма на озон и изгорели насекоми.
— Наблюдавах — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
— Знам — тя се доближи до него и постави ръка на рамото му. — Ужасно е, нали? Но е необходимо, предполагам.
— Да.
