Да, помисли си тя, сигурно откакто са запечатали къщата.
Зад тях имаше и друга врата — до стара, избеляла картина, изгнила от влагата под оплютото от мухи стъкло. Зад вратата — тесен коридор, който завиваше надясно. Влязоха, пристъпвайки бавно и предпазливо рамо до рамо — осветяваха пътя си с фенерчетата.
Изследваха всички големи стаи една по една, но там нямаше нищо. Стаите бяха празни, прашните им дъсчени подове — голи, само черните очертания на отдавна липсващи картини нарушаваха празнотата на стените.
Никакви признаци на живот. Само черупката — празната черупка на онова, заради което бяха дошли тук.
Огъстъс. Никой не говореше за Огъстъс. И все пак точно това отсъствие го караше да заема толкова голямо място във въображението им. Още откакто Бен бе открил онова първо, единствено упоменаване на името му в дневниците. Но какъв ли е бил той? Какво бе направил, че никой никога не говореше за него?
Тя потръпна и погледна Бен. Той я гледаше така, сякаш знаеше за какво мисли тя.
— Ще се качим ли горе?
Тя кимна.
Горе беше по-различно. Стаите бяха пълни със старинни мебели, покрити с бели чаршафи, сякаш къщата бе затворена само за лятото, докато ги няма обитателите й.
В една от големите предни стаи Мег застана до разтворените кепенци и се загледа през дърветата към реката. Светлината блестеше по водите през дупки в гъстия листак. Чуваше как зад гърба й Бен маха покривките от масите и столовете и търси, неуморно търси нещо.
— Какво е станало тук?
Бен спря и я погледна.
— Не знам. Но тук е ключът към всичко. Зная го.
Тя се обърна и срещна погледа му.
— Как така? Откъде знаеш?
Той се усмихна.
— Защото това е единственото нещо, за което никога не говорят. Дупка. Вглеждай се в дупките, Мег. Там е истината. Там винаги крият най-важното.
— Например?
Лицето му за миг се стегна, след това той отмести поглед.
Тя сведе очи; осъзна колко завързано беше всичко — той почти бе готов да й изкрещи.
— Тук няма нищо — каза той след малко. — Хайде да се качим по-нагоре.
Тя кимна, после го последва — знаеше, че и там няма да намерят нищо. Къщата беше празна. Но тя грешеше.
Бен се засмя доволно, пристъпи в стаята и освети стените с фенерчето. Беше библиотека. Или може би кабинет. Каквото и да беше, стените бяха целите покрити с рафтове, а рафтовете — пълни с книги. Стари книги — от хартия, картон и кожа. Бен изтича към прозорците и разтвори кепенците, обърна се и отново огледа стаята. Имаше врата, два прозореца, а на стената отляво — огромно огледало. Всичко друго беше в рафтове. Книги, книги и пак книги — те изпълваха всеки инч по стените.
— Чии ли са били? — попита тя и застана до него, споделяйки радостта от откритието.
Той измъкна наслуки една книга, после още една, и още една. Екслибрисите бяха едни и същи. Той й показа един.
Тя прочете думите на глас:
— „Тази книга е собственост на Еймъс Уилям Шепърд“ — тя се засмя и погледна Бен в очите. — Значи, той е живял тук! Но аз си мислех…
Бен сви рамене.
— Не знам. Може пък да е използвал тази къща, за да работи в нея.
Тя се извърна и се заоглежда. Из цялата тяхна къща бяха пръснати книги, но не бяха и една десета от тези тук. Тук сигурно имаше пет-шест хиляди тома. Тя се засмя, смаяна от откритието им. Тук сигурно имаше повече книги — ИСТИНСКИ книги, — отколкото в цялото останало Чун Куо.
Бен бавно обхождаше стаята и се оглеждаше любопитно.
— Близо сме — тихо се обади той. — Вече сме много близо. Знам.
„До какво сме близо?“ — щеше й се да го попита. Какво? Какво? Какво? Но въпросът й само щеше да го ядоса. И той знаеше колкото нея. Просто усещаше, че има нещо.
После изведнъж той се спря, обърна се и почти изтича обратно в коридора.
— Там е! — възкликна той развълнувано и тя го загледа как бързо измери с крачки разстоянието от края на коридора до вратата. Петнадесет крачки. Влезе в стаята и го повтори. Дванадесет крачки. Само дванадесет!
Веднага разбра. Огледалото. Огледалото беше врата. Врата към нещо друго.
Той веднага се отправи към него — търсеше уловка, начин да го отвори, но нямаше нищо. Разстроен, той свали книгите от един рафт и почука по стената зад него. Тухла, твърда тухла.
Застана за миг пред огледалото, взрян в него. После се засмя.
— Разбира се!
Обърна се й го посочи.
— На едно равнище е с горния ръб на огледалото. Онзи рафт с книгите срещу него. Погледни, Мег. Кажи ми какво виждаш.
Тя се приближи и ги огледа. Бяха романи. Знаменити романи. „Одисей“, „Ностромо“, „Тес от рода д’Ърбървил“, „Панаир на суетата“, „Хауардс Енд“, „Мрачната къща“, „Даниел Мартин“, „Орландо“ и още няколко. Обърна се отново към него и се намръщи.
— Не разбирам, Бен. Какво да търся? — Това е криптограма. Погледни как са наредени. Първите букви от заглавията.
Тя направи каквото й каза той. D. А. Е. Н. R. Е. V. О. N. О. Т. Т. U. В.
После разбра. Трябваше да обърнеш буквите.2
Смехът му изпревари нейния и той заопипва за копчето.
