На следващата сутрин той стоеше пред директора в канцеларията му с папка с файла под мишница.
— Е, Тай Чо? Какво разбра от него?
Тай Чо се поколеба. Знаеше, че Андерсен говори за боя между Ким и Матиас, и все пак за миг се изкуши да пренебрегне това и просто да му подаде папката.
— Стана точно както казах. Ким отрича да е имало бой. Казва, че Матиас не бил виновен.
Андерсен го изгледа невярващо, подпря се с две ръце на бюрото, наведе се напред и на устните му неочаквано грейна усмивка.
— Няма значение, аз така и така реших проблема. Накарах „Рад Тек“ да извикат Матиас месец по-рано. Наложи се да покрием застраховките за първия месец — докато е малолетен, — но си струва, ако това му попречи да убие Ким, нали?
Тай Чо сведе поглед. Трябваше да се сети, че Андерсен ще го изпревари. Но сега и той щеше да го изненада.
— Добре. Но има и нещо друго, директоре.
Андерсен бавно се отпусна назад.
— Нещо друго ли?
Тай Чо се поклони и му протегна папката.
— Нещо, на което се натъкнах.
Андерсен пое папката, отвори я и извади снопчето листове.
— Ама че тухла — каза той; лицето му се изкриви в гримаса на отвращение. Той беше от онези администратори, които мразеха хартията — беше повече по докладите, записани на касета, които можеше да прослушва с монтирания си магнеглав. Но в този случай алтернатива нямаше: в съкратен вид файлът „Аристотел“ би се лишил от своето богатство, да не говорим за обхвата.
Андерсен прочете заглавната страница и погледна Тай Чо.
— Какво е това? Някаква шега ли?
— Не, не е шега, ШИ Андерсен. Това е нещо, което Ким е съставил.
Андерсен се вгледа в него за момент, отново погледна документа, прелисти няколко страници и спря — нещо, което бе мярнал, беше привлякло вниманието му.
— Значи, знаел си за това?
— Снощи го научих.
Андерсен рязко вдигна поглед. После кимна едва-едва — бе схванал за какво намеква Тай Чо.
— Как е укрил тези файлове?
Тай Чо поклати глава.
— Не знам. Помислих си, че вие бихте могли да поискате сам да го установите.
Андерсен се замисли за миг.
— Да. Да. Това има и по-широко приложение. Ако Ким може да скрие файлове от дублиращата система… — той отново погледна купчината листове. — Но какво точно е това, Тай Чо? Предполагам, че си го чел?
— Да. Прочетох го. Но що се отнася до това, какво е точно… — той сви рамене. — Предполагам, че би могло да бъде наречено „алтернативна история на Чун Куо“. Чун Куо такова, каквото би могло да бъде, ако легионите на ТА ЦИН бяха спечелили битката при Казатин.
Андерсен се разсмя.
— Интересна идея. Това нямаше ли го в снощния филм? — Тай Чо кимна — изведнъж си бе спомнил думите на Ким: „ПАН ЧАО ПОБЕДИ. КАКТО ВИНАГИ.“ Във версията на Ким Пан Чао изобщо не прекосяваше Каспийско море. Нямаше никаква битка при Казатин. Вместо това Пан Чао се срещаше с легата на ТА ЦИН и подписваше договор за дружба. Акт, който осемнадесет века по-късно довеждаше до рухването на империята ХАН в ръцете на неколцина „европейци“, притежаващи по-добри технологии.
— Има и още, много повече, но общата му идея е, че Западът, ХУН МАО, а не ХАН трябва да управляват света.
Директорът преобърна още няколко страници и се намръщи.
— Защо му е да измисля такива работи? Какъв смисъл има?
— Може би упражнение. Игра за раздвижване на интелекта.
Андерсен го погледна отново.
— Х-м-м-м. Доста ми харесва. Хубаво е, че упражнява ума си. Но що се отнася до самата идея… — той затвори папката и я бутна встрани. — Дай да го държим под око, а, Тай Чо? Да внимаваме да не се изплъзне от ръцете ни и да не си губи времето с това. Бих казал, че е достатъчно безобидно, не мислиш ли?
Тай Чо се готвеше да не се съгласи, но забеляза как го гледаше Андерсен. Директорът не искаше да се задълбочава. В сравнение с това, да опази инвестицията си, то беше маловажно. Тай Чо кимна и посегна към папката.
— Не. Остави ми я, Тай Чо. Утре идва ШИ Бердичев. Може да му е забавно да го прегледа.
Тай Чо отстъпи назад и се приготви да тръгва, но Андерсен го повика.
— Още нещо, Тай Чо.
— Да, директоре?
— Реших да продължим със социализацията на Ким. От утре започва работа в леярната.
— От утре?! Не мислите ли… — тъкмо щеше да каже, че според него Ким беше твърде малък, отново забеляза как го гледа Андерсен — изразът на очите му беше съвсем същият. РЕШИЛ СЪМ ГО — казваше той. — НЯМА СМИСЪЛ ДА СПОРИШ. Тай Чо преглътна и се поклони. — Много добре, ШИ Андерсен. Да уредя ли нещата?
Андерсен се усмихна.
— Не. Всичко, вече е уредено. Секретарката ми ще те запознае с подробностите, преди да си тръгнеш.
Тай Чо отново се поклони смирено и заотстъпва.
— И, Тай Чо…
— Да, директоре?
— Не споменавай на никого нищо за този файл, разбра ли ме?
Тай Чо се поклони ниско.
— Разбира се.
Известно време Ким оглеждаше престилката в ръждив цвят, дадена му от Тай Чо, после отново погледна възпитателя си.
— Какво е това, Тай Чо?
Тай Чо взе нервно да разтребва бюрото си.
— Работното ти ПАУ.
— Работно ли? Но какво ще работя?
Тай Чо все още не смееше да го погледне.
— Започваш работа тази сутрин. В леярната.
Ким замълча за миг, след това кимна бавно.
— Разбирам.
