Контролните бутони бяха много прости и Ким ги овладя веднага. След това Чан Шуи измъкна една стройна стъкленица от купчината до контролното табло.
— Какво е това?
Чан Шуи се поколеба, после му я подаде.
— Внимавай с нея. Това е лед. Или поне съставките на леда. Поставя се ей там — той посочи мъничка дупчица отдолу на контролното табло. — Тези неща това правят. Изплитат паяжини от лед.
Ким се засмя — образът му бе харесал. След това погледна прозрачната стъкленица, взе да я оглежда и обръща из ръцете си. Вътре имаше прозрачна течност с бледосинкав цвят. Той я подаде на Чан Шуи и внимателно загледа как той взе нещо, което нарече „шаблон“ — тънка карта, маркирана с опознавателен код на английски и на мандарин, — и го пъхна в процепа на таблото. „Шаблонът“ беше основната компютърна програма, която задаваше на машината необходимите инструкции.
— Ами ние какво ще правим? — попита Ким с изражение, което сякаш казваше: „Това ли било?“ Беше ясно, че е очаквал да управлява ръчно решетката.
Чан Шуи се усмихна.
— Ще гледаме. И ще проверяваме дали всичко е наред.
— Ама случва ли се някога нещо?
— Не много често.
Ким се намръщи — не разбираше. Край машините в леярната сновяха към стотина момчета, а пък бяха достатъчни дузина, може би и по-малко. Нямаше никакъв смисъл.
— Всички ли Горе така се щурат?
Чан Шуи го погледна.
— Щурат ли? Какво искаш да кажеш?
Ким се вгледа в него, после забеляза, че той не го разбра. И това тук беше в реда на нещата. След това се огледа и забеляза, че много от момчетата, работещи на по-малките машини, носят шлемове на главите си, а тези на централните решетки си бърбореха и ги поглеждаха само от време на време.
— Никога ли не ти писва?
Чан Шуи сви рамене.
— Това е работа. Не смятам да кисна вечно тук.
Ким гледаше как машината се раздвижи, „ръцете“ й започват да се разгъват и да оформят люлка във въздуха. После се разнесе внезапен съсък и всичко започна.
Беше красиво. За миг пространството между „ръцете“ остана празно в следващия миг там затрепка нещо. Той потръпна, след това запляска радостно с ръце.
— Хитро, а? — усмихна му се Чан Шуи, след това с една ръка вдигна широкия стол от решетката. Напълно прозрачен, той блестеше мокро на светлината, идваща отгоре. — Виж го — подаде го той на Ким.
Като по-голямата част от мебелировката Горе той не тежеше никак. Или почти никак. И все пак на пипане беше твърд, нечуплив.
Ким подаде стола на момчето и погледна паякообразната машина с ново уважение. Въздушни струи от „ръцете“ насочваха фините нишки от течност — те се изстрелваха от основата на машината, но въздухът само определяше формата.
Погледна Чан Шуи, изненадан, че той не го разбира — че така наготово е приел обяснението им защо машините жужат. Те не жужаха, за да накарат операторите си да не забравят, че са включени; вибрациите на машината си имаха своя функция. Тя изпращаше вълни — като тона на звънец или докосната струна, — ала вълни съвършени, неизкривени. Неоформеният лед се поемаше от тези вълни и оформяше кожа като повърхността на сапунен мехур, но милион пъти по-яка, защото бе оформена от хиляди мънички гънки, формирани от онези вълни.
Ким веднага забеляза красотата на процеса. Забеляза как тук са се събрали Изтокът и Западът. ХАН са знаели за тези вълни още през V в. пр.н.е. — разбирали са и са използвали законите на резонанса. Бе виждал образец на една от техните „купи с чучурче“, която, щом потъркаш дръжките й, оформяше съвършена вълна — проблясващ, съвършен воден конус, издигащ се на половин ЧИ над бронзовия ръб на водата. Машината обаче — кибернетичните й елементи, програмирането й, дори и основната й схема — бе продукт на западната наука. ХАН бяха изоставили този път хилядолетия преди Западът да го открие и да го последва.
Ким се огледа — от всички страни край него изникваха форми. Маси, шкафове, пейки, столове. Приличаше на магия. Момчетата щъкаха между машините, събираха предметите и ги слагаха на бавнодвижещите се плата, които идваха по конвейерите, висящи на кабели от релсите горе. В дъното, зад вратата, през която бе дошъл Ким, беше бояджийницата. Оттам мебелите вече излизаха готови — неизтриваемата боя се свързваше с леда — и се опаковаха за експедиция.
В десет часа имаше почивка. Трапезарията беше отдясно, а от нея се влизаше в съблекалня с тоалетни и душове. Чан Шуи разведе Ким, после го настани на една маса и му донесе ЧА и сойсвинска наденичка.
— Е-хе, тоя път са ни пратили джудже!
Избухна силен смях. Ким се обърна изненадано и видя срещу себе си лице — лицето на набит младеж с дебел врат, с ниско подстригана тъмна коса и плосък нос. Беше ХУН МАО — бледата му, нездрава кожа беше цялата в пъпки. Гледаше Ким войнствено, а гадната тъпота на изражението му се уравновесяваше от злобата в очите му.
Чан Шуи, който седеше до Ким, се наведе нехайно напред — държанието на новодошлия изобщо не му правеше впечатление.
— Изчезвай, Янко. Иди си играй с някого другиго тъпите игрички, а нас ни остави на мира.
