Ким бе застанал на вратата и гледаше вътре — веднага бе почувствал странно влечение към машините. Усмихна се и погледна Тай Чо.
— Тук май ми харесва.
Надзирателят беше ХАН — дребен човечец на име Нун, който се кланяше и усмихваше непрекъснато, когато ги водеше към дъното на леярната. Докато вървеше между машините, Ким забеляза, че главите се извръщат към него, и усети по гърба си погледите на младежите, но вниманието му беше насочено към огромните механични паяци, издигащи се до небето.
— Какво е това? — попита Ким надзирателя веднага след като вратата на офиса му се затвори зад тях.
Надзирателят Нун се усмихна принудено и погледна Тай Чо.
— Простете моята неподготвеност, ШИ Тай. Казаха ми за това едва вчера вечерта.
От начина, по който пренебрегна въпроса на Ким, стана ясно, че пристигането на момчето доста го бе изкарало от релси.
— Какво е това? — попита Тай Чо, като натъртено повтори въпроса на Ким. — Момчето иска да знае.
Видя как трепна лицето на Нун — опитваше се да прецени ситуацията. Надзирателят погледна Ким, после леко се поклони на Тай Чо.
— Това са леярски решетки, ШИ Тай. Едно от момчетата след малко ще ви покаже как се работи. Ким… — той се усмихна неискрено на момчето. — Ким ще започне на една от по-малките машини.
— Добре — Тай Чо извади документите от вътрешния джоб на сатененото си сако и ги подаде на надзирателя.
— Трябва от самото начало да разберете, че щом към Ким няма да се отнасят по-различно, отколкото към всяко друго момче, това значи, че към него не трябва да се отнасят зле. Безопасността на момчето е от първостепенна важност. Както ще видите, директорът Андерсен саморъчно е написал бележка, отнасяща се до това.
Видя как споменаването на директора накара Нун да наведе глава и отново си помисли какъв късмет имаше той, че работи в Центъра, където нямаше такива хора. И все пак тук, Горе, беше така и на Ким щеше да му се наложи да го научи бързо. Тук статутът просто значеше повече от интелигентността.
Угризенията, които го бяха обзели в кабинета на Андерсен, го обхванаха отново. Ким беше твърде малък, за да се захваща с това. Твърде уязвим. Тогава бе потръпнал вътрешно — знаеше, че нищо не може да направи. МЕЙ ФА ЦУ — помисли си той. — СЪДБА. Тук поне го нямаше Матиас. Ако не друго, то поне Ким щеше да е в безопасност.
Когато Тай Чо си тръгна, надзирателят отведе Ким при една от най-малките и най-тумбести машини и го повери на грижите на едно приятно на вид момче-ХАН на име Чан Шуи.
Ким гледаше как вратата се захлопва, след това се обърна към Чан Шуи и въпросително вдигна вежди.
Чан Шуи се засмя тихо.
— Той, Нун, си е такъв, Ким. Бързо ще го разбереш. Напъва се колкото се може по-малко. Ако си изпълним плана, той вече е щастлив. Прекарва по-голямата част от деня в стаята си и зяпа екраните. Не че го обвинявам всъщност. Сигурно е ужасно да знае как е стигнал до сегашното си ниво.
— До сегашното си ниво ли?
Очите на Чан Шуи се разшириха от изненада. После той отново се разсмя.
— Извинявай, Ким. Забравих. Ти идваш от Глината, нали?
Ким кимна — изведнъж бе застанал нащрек.
Чан Шуи го забеляза и побърза да го увери:
— Не ме разбирай погрешно, Ким. Какъв си бил, откъде идваш — това изобщо не ме безпокои, както безпокои някои тук — той се огледа преднамерено и Ким осъзна, че момчетата край най-близките машини слушат разговора им. — Не. Значение има единствено какъв си всъщност. И какъв би могъл да станеш. Поне баща ми винаги казва така. А той би трябвало да знае. Изкачвал се е по нивата.
Ким потръпна. БАЩИ… След това лекичко се усмихна и протегна ръка да докосне дългата, тънка ръка на машината.
— Внимателно! — предупреди го Чан Шуи. — Винаги проверявай дали машината е изключена, преди да я докоснеш. Вътре, в електрическите й вериги, има вградени прекъсвачи, но те не са абсолютно безопасни. Можеш да се изгориш гадно.
— Как работи?
Чан Шуи се вгледа в Ким.
— Ти на колко си години, Ким?
Ким го погледна.
— На девет. Така разправят.
Чан Шуи сведе поглед. Самият той беше на осемнадесет, а най-малкото момче тук — на шестнадесет. Ким изглеждаше на пет, най-много на шест години. Но те си бяха такива. Беше виждал и преди един-двама от тях. Ала сега за първи път го бяха назначили за „бавачка“ на такова момче.
Приглушените, кухи тонове на звънеца изпълниха леярната. Момчетата мигом спряха да приказват и тръгнаха към машините си. Включиха съседната машина и се разнесе леко жужене, а щом и останалите започнаха да се включват, то прерасна в бръмчене.
— Доста е приятно тук — обърна се отново Ким към Чан Шуи. — Мислех си, че ще е по-шумно.
Младият ХАН поклати глава, приведе се напред и включи и тяхната машина.
— Казват, че могат да ги направят абсолютно безшумни, само че открили, че това увеличава броя на злополуките. Ако ти бръмчи, не можеш да я забравиш, нали?
Ким се усмихна, зарадван на практическата логика на това твърдение.
— В това има поука, не мислиш ли? Да не се правят нещата прекалено съвършени.
Чан Шуи сви рамене и започна да обяснява.
