Измъкна се от робата си и надяна широкото ПАУ през глава. Беше просто ПАУ с дълги ръкави с емблема на гърдите — името на Проекта, изписано с бледозелени йероглифи, а под него, с по-малки символи — данните за собственика на Ким — номерът на договора и символът на „Сим Фик“.
Тай Чо го погледна бързо.
— Добре. Ще ходиш там всеки ден от днес нататък. От осем до дванадесет. Часовете ти ще бъдат преместени следобед.
Бе очаквал Ким да се оплаче — новите разпоредби щяха да му струват два часа от свободното му време всеки ден, — но Ким не го показа с нищо. Просто кимна.
— Защо си разтребваш бюрото?
Тай Чо се сепна. Гневът, който бе почувствал, след като прочете файла „Аристотел“, бе стихнал донякъде, но все още се чувстваше възмутен от момчето. Беше си мислил, че го познава. Но беше сбъркал. Файлът бе доказал, че бърка. Ким го бе предал. Дружелюбието му беше като извадената ключалка, скритите му файлове бяха измама. Момчето беше родено в Глината, а родените в Глината по природа си бяха хитреци. Трябваше да го знае. Въпреки всичко го болеше от това, че е сбъркал. Болеше го повече от когато и да било през последните няколко години.
— Подал съм молба да ме преместят на друг пост.
Ким се втренчи напрегнато в него.
— Защо?
— Има ли значение? — не успя да скрие огорчението в гласа си, ала когато се обърна и погледна Ким, се изненада — толкова шокирано и наранено беше момчето.
Гласът на Ким беше тих, странно уязвим:
— Заради сбиването ли?
Тай Чо сведе поглед и прехапа устни.
— Не е имало сбиване, Ким. Нали ми каза, че не е имало.
— Не — думата се чу едва-едва.
Тай Чо вдигна поглед. Момчето не го гледаше, бе извърнало глава леко надясно. За миг го порази мисълта, колко жестоко постъпва, като не обяснява защо се маха. Със сигурност детето заслужаваше поне това. После, докато го гледаше, в лявото око на Ким проблесна сълза и бавно се стече по бузата му.
Никога не беше виждал Ким да плаче. Нито пък, осъзна той, някога наистина бе мислил за него като за дете. Поне не като за истинско дете. Тай Чо за първи път виждаше какъв всъщност е Ким. Колко крехък бе той. Просто едно деветгодишно момче — това беше той — и нищо друго. Сираче. А единственото му семейство на този свят беше той, Тай Чо. Той потръпна, затвори бюрото, доближи се до Ким и коленичи до него.
— Искаш ли да знаеш защо?
Ким не смееше да го погледне. Кимна. Нова сълза се стече бавно по бузата му. Гласът му беше тих, обиден:
— Не разбирам, Тай Чо. Какво съм направил?
Тай Чо помълча за миг. Беше очаквал Ким да посрещне новината студено, безразлично. А какво стана? Усети, че негодуванието му се стопява и разсейва като въздишка, протегна ръце и притисна силно момчето към себе си.
— Нищо — каза той. — Нищо не си направил, Ким.
Момчето потръпна лекичко, после бавно извърна глава и погледна Тай Чо в очите.
— Но тогава защо? Защо си отиваш?
Тай Чо го погледна — търсеше в тъмните очи на момчето доказателство за предателство, някакъв знак, че това отново е разиграване, но там виждаше само болка и неразбиране.
— Видях секретните ти файлове — каза тихо той. — „Брахе“ и „Аристотел“.
Тъмните зеници леко трепнаха, след това Ким сведе очи.
— Разбирам — после отново вдигна очи и загрижеността, с която бяха изпълнени, изненада Тай Чо. — Заболя ли те, докато ги четеше?
Тай Чо потръпна, след това отговори честно на момчето:
— Да. Чудех се защо ли ти е било нужно да създаваш подобен свят.
Очите на Ким се отместиха, после той отново го погледна.
— Никога не съм искал да те нараня. Повярвай ми, Тай Чо. Никога не бих те наранил нарочно.
— Ами файлът? Ким преглътна.
— Мислех си, че Матиас ще ме убие. Той се опита, нали знаеш. Затова оставих онази бележка в книгата. Надявах се, ако ме убият, да я намериш. Но не мислех, че…
Тай Чо довърши вместо него:
— Не мислеше, че ще я намеря, преди да умреш, така ли?
Ким кимна.
— А ето, че те нараних… — той протегна ръка и докосна нежно лицето на Тай Чо, погали го по бузата. — Повярвай ми, Тай Чо. Не съм искал да те нараня. За нищо на света — сълзите препълваха големите му тъмни очи. — Мислех си, че го знаеш. Не го ли виждаше? Поне сега не го ли разбираш? — той се поколеба; крехкото му слабо тяло се разтресе леко, после изговори думите почти шепнешком: — Аз те обичам, Тай Чо.
Тай Чо се разтрепери, след това отново притисна Ким към себе си.
— Тогава е по-добре да остана с тебе, нали?
Леярната беше дълга, широка зала с висок таван. В средата стояха шест високи, подобни на паяци машини с тумбести основи и дълги „ръце“ на сегменти — всяка се извисяваше на три човешки боя. Отстрани бяха подредени по-малки машини — нито една не беше еднаква с другите, но всички до известна степен приличаха на своите шест еднакви по-големи събратя. Между големите машини в средата и двата реда по-малки покрай стените имаше два конвейера, всеки — с висока лента. Младежи се движеха между машините и ги нагласяха, или стояха на групи и си приказваха — след малко звънецът щеше да им даде сигнал да започнат работа.
