Янко изфуча презрително. Обърна се към групичката момчета, събрали се зад него, и се усмихна, после се обърна отново и впери поглед в Ким, без да обръща никакво внимание на Чан Шуи.
— Как се казваш, миши гъз?
Чан Шуи докосна Ким по ръката.
— Не му обръщай внимание, Ким. Ако го направиш, само ще си навлечеш неприятности — той погледна другото момче. — СЕ ЛИ НЕЙ ИЕН, Янко. — „Як на вид, слаб отвътре.“ Това беше традиционното китайско отпъждане на нахалниците.
Ким сведе поглед — мъчеше се да сдържи усмивката си. Но Янко се наведе заплашително напред.
— Не ми пробутвай тия жълти лайна, Чан. Мислиш се за много умен, а, да те… Е, един ден ще си получиш своето, обещавам ти го.
Чан Шуи се засмя и посочи камерата над тезгяха.
— По-добре внимавай, Янко. Чичо Нун може и да ни гледа. И тогава ще нагазиш в лайната, нали така?
Янко го изгледа кръвнишки, побеснял, после отмести поглед към Ким.
— Шибан миши гъз!
Отзад се разля вълничка от смях и Янко изчезна. Ким гледаше как младежът се затътри нанякъде, след това се обърна към Чан Шуи:
— Той винаги ли е такъв?
— През по-голямата част от времето — Чан Шуи отпи от своя ЧА, замисли се за миг, после погледна Ким и се усмихна. — Но ти не се притеснявай. Ще се погрижа да не те закача.
Бердичев се облегна в креслото на Андерсен и огледа стаята.
— Нещата вървят добре, надявам се?
— Много добре, ваша светлост — поклони се Андерсен; знаеше, че Бердичев говори за момчето и че изобщо не се интересува от собственото му благополучие.
— Чудесно. Мога ли да видя момчето?
Андерсен продължаваше да стои с наведена глава.
— Боя се, че не, ШИ Бердичев. Поне не в момента. Тази сутрин започна социализацията му. Както и да е, в един часа той ще се върне, ако нямате нищо против да изчакате.
Бердичев отначало не каза нищо, явно разочарован от подобно развитие на нещата.
— Не мислите ли, че малко сте поизбързали, директоре? — той вдигна очи и изгледа предизвикателно Андерсен.
Андерсен преглътна. Бе решил да не казва нищо за инцидента с Матиас. Само щеше да разтревожи ненужно Бердичев.
— Ким е особен случай, както знаете. С него трябва да се действа по-различно. Обикновено и през ум не би ни минало да пратим толкова малко момче навън, но решихме, че ще се получи голямо неравновесие, ако оставим интелектуалното му развитие изпревари твърде много социалното.
Зачака напрегнато. След малко Бердичев кимна.
— Разбирам. А взели ли сте специални мерки, за да сте сигурни, че ще се отнасят към него както трябва?
Андерсен се поклони.
— Лично съм се погрижил за това, ШИ Бердичев. Ким е в ръцете на един от най-доверените ми хора — надзирателя Нун. Лично съм му дал наставления да се грижи добре за момчето.
— Добре. А сега ми кажи има ли нещо, което трябва да знам?
Андерсен се втренчи в Бердичев — за миг се зачуди възможно ли е да знае нещо. После се отпусна.
— Има едно нещо, ваша светлост. Нещо, което вероятно ще намерите за много интересно.
Бердичев леко повдигна брадичка.
— Нещо, свързано с момчето, надявам се.
Андерсен припряно кимна.
— Да. Разбира се. Нещо, което е написал в свободното си време. Един файл. По-скоро, цяла серия файлове.
Лекото движение на Бердичев напред издаде интереса му.
— Що за файл е това?
Андерсен се усмихна и се обърна. Секретарят се появи по сигнал и му подаде папката. Откакто Тай Чо бе привлякъл вниманието му към това, той бе добавил и субфайловете и купчината листове сега бе почти два пъти по-голяма отпреди. Обърна се отново към Бердичев, прекоси стаята и постави папката на бюрото пред него. После отстъпи с поклон.
— Файл „Аристотел“ — прочете на глас Бердичев и вдигна първите няколко листа. — Истинската история на западната наука — той се засмя. — Кой го казва?
Андерсен се засмя в отговор.
— Съгласен съм, много е забавно. Но е и омагьосващо. Способността му да възприема идеи и да ги екстраполира. Просто широтата на погледа му…
С рязък жест Бердичев го накара да млъкне, после преобърна страницата и се зачете. След миг вдигна поглед.
— Бихте ли ми донесли ЧА, директоре?
Андерсен понечи да се обърне и да даде нареждания на секретаря си, когато Бердичев го прекъсна:
— Бих предпочел сам да ми го донесете, директоре. Това би ми осигурило няколко мига да прегледам този материал.
Андерсен се поклони ниско.
— Както кажете, ваша светлост.
Бердичев изчака човекът да се махне, облегна се назад, махна очилата си и ги избърса със старомодната памучна кърпичка, която пазеше за тази цел в джоба на атлазеното си сако. След това вдигна прочетения от него лист и отново го погледна. Нямаше никакво съмнение. Това беше. Истинското. Онова, фрагменти от което изкопаваше вече цели петнадесет-двадесет години. И ето го сега — пълно и завършено!
Искаше да се смее, искаше му се да се разридае от радост, но знаеше, че скритите камери наблюдават всяко негово движение, затова демонстрира отегчение и липса на интерес. Прелисти папката, сякаш му беше само донякъде интересно, но зад маската, която сложи на лицето си, усещаше как вълнението кипи в него, бушува като огън в кръвта му.
