— Вие всички се чудите защо ви извиках тук, встрани от тържеството. Чудите се и какво общо има това с папките. Е, няма да ви карам да чакате. Напълнете отново чашите си и седнете. След онова, което ще ви кажа, може и да се наложи да пийнете нещо силничко.
Разнесе се смях, но приглушен, напрегнат. Познаваха достатъчно добре Сорен Бердичев, за да знаят, че той никога не се шегува, нито пък изказва твърдения, които не би могъл да защити.
Насядаха около масата и Бердичев раздаде папките.
— Преди да ги отворите, нека ви попитам нещо — той се обърна и погледна Муър. — Първо ти, Пол. Кое е по-важно за тебе — част от твоето време и енергия — вярно, те са много ценни — или бъдещето на нашата раса, европейците?
Муър се засмя.
— Познаваш чувствата ми, Сорен.
Бердичев кимна.
— Добре. Тогава нека те попитам нещо по-конкретно. Ако ти кажех, че в тази папка пред тебе има документ с около 200 000 думи и че искам от тебе да ми го препишеш на ръка, ти какво би казал?
— Освен ако не ми обясниш защо, бих казал, че си луд, Сорен. Защо ми е да преписвам документ на ръка? Защо да не накарам някой от моите хора да ми го разпечата на компютър?
— Разбира се — усмивката на Бердичев стана по-твърда. Изведнъж той сякаш започна повече да прилича на себе си.
— Но ако ти кажех, че е секретен документ? И то засягащ не някаква си дребна производствена тайна, а НАЙ-ГОЛЯМАТА тайна, тогава би ли ме разбрал по-лесно?
Муър леко се облегна назад.
— Какво искаш да кажеш с това „най-голямата тайна“? Какво има в тази папка, Сорен?
— Ще стигнем и дотам. Но, първо — вярваш ли ми? Има ли тук някой, който ми няма доверие?
Разнесе се мърморене и всички поклатиха глави. Пар се обади от името на присъстващите:
— Знаеш, че всеки от нас би заложил половината си имот за твоите думи, Сорен.
Бердичев се усмихна принудено.
— Да, знам. Но какво ще кажете за стопроцентово доверие? Има ли тук някой, който би ми го оказал?
Друг мъж — висок човек с длъгнесто лице на име Екер — отговори този път. Родом от Град Африка, той имаше силни търговски връзки с компанията на Бердичев, „Сим Фик“.
— Във финансов смисъл ли говориш, Сорен, или имаш предвид нещо по-лично?
Бердичев се поклони леко.
— Всички вие сте практични хора. Това е добре. Други и не искам за приятели. Но да ти отговоря — в известен смисъл си прав, Едгар. Наистина имам предвид нещо много по-лично. Като казах това — кой от нас тук би могъл толкова лесно да разграничи професионалното си „аз“ от личното?
Последва смях на съгласие. Вярно си беше. Те бяха същества, откърмени с пари. Пазарът им беше в кръвта.
— Нека кажа просто, че ако някой от вас реши да отвори папката, вие се обвързвате стопроцентово. Лично и наред с това, финансово — той бързо вдигна ръка. — О, не искам да кажа, че ще ви искам заеми или нещо такова. Това няма да се отрази на търговските ви операции.
Пар се разсмя.
— Познавам те вече повече от двадесет години, Сорен, и разбирам, че като всички нас тук имаш тайни, които искаш да споделиш с останалите. Но подобни заобикалки изобщо не са ти присъщи. Защо просто не ни кажеш какво има в папките?
Бердичев кимна рязко.
— Добре. И дотам ще стигна, обещавам ти, Чарлз. Но това е необходимо — той огледа бавно хората около масата, после лекичко сведе глава. — Искам да бъда честен с всички вас. Да се уверя, че разбирате какъв риск поемате, като просто отворите тези папки. Защото не искам никой от вас да мисли, че принудително съм го набутал в това. Това не би устроило никого тук. Всъщност по-скоро бих искал всеки, който се чувства не на място, да напусне още сега, преди да се е обвързал съвсем. Никой няма да го обвини. Защото направите ли първата крачка — видите ли онова, което е в папките, — рискувате живота си.
Пар се наведе и почука по папката.
— Все още не разбирам, Сорен. Какво има тук, вътре? План за убийството на Седмината? Какво може да е толкова опасно, че само фактът, че го знаеш, вече да заплашва живота ти?
— Вече го казах. Тайната на тайните. Онова, което ХАН са криели от нас през всичките тези години. А пък за това, защо е опасно просто да го знаеш, нека да ви кажа за един малък закон, който много рядко се използва напоследък, и за едно министерство, чиято единствена цел е да създава една илюзия, в която вече и те самите си вярват — че всичко е станало именно така.
Пар се засмя и разпери ръце.
— Сега НАИСТИНА говориш загадъчно, Сорен. Какъв закон?! Какво министерство?! Каква илюзия?!
— Нарича се просто Министерството. Намира се в Пей Чин и единствената му цел е да охранява тайната. Нещо повече: то има право да арестува и екзекутира всеки, който разполага или разпространява информация за тайната. Що се отнася до илюзията… — той се засмя кисело. — Е, това ще разберете, ако се решите да отворите папките.
Един от онези, които не се бяха обаждали досега, се наведе напред. Беше едър, силен на вид мъж с дълга старомодна брада. Казваше се Рос и беше собственик на голяма компания за спътникови комуникации в Източна Азия.
— Значи, това е предателство, Сорен?
Бердичев кимна.
