Врявата от пейките на ТАИ заглъхна сред въодушевените радостни изблици от всички страни в Камарата. Нарастващата сила на ТАИ е отдавнашен предмет на спорове дори сред представителите ХАН и гневът на Бароу отразяваше собствените им чувства. Едно време беше по-друго — тогава ТАИ бяха уважавани хора, но сегашните нахални младоци не бяха нищо повече от рупори на Седмината.
Когато се стигна до гласуване, разликата беше толкова малка, колкото изобщо бе възможно. Три гласа решиха всичко. Осемдесет и шестте ТАИ, споменати в списъка на Бароу, щяха да бъдат обвинени.
Надигна се рев. Побеснелите ТАИ хвърляха възглавничките от пейките по говорителя, а някои се втурнаха към него, за да го бият, но добре, че други им преградиха пътя.
После, по сигнал на секретаря, войските на охраната на Камарата нахлуха в залата и започнаха да арестуват споменатите ТАИ — слагаха им белезници като на най-обикновени престъпници и им прибираха пропуските.
Бердичев гледаше края на всичко това — видя как отвеждат и последния ТАИ, който бурно протестираше, надолу към килиите под Камарата.
Потръпна развълнувано. Този ден щеше да се помни. Откога мечтаеше той да дойде! „Нова надежда“ беше спасена, а силата на Камарата заякна. А после, след като го отпразнуват, той щеше да се заеме със следващата фаза на своя план.
Обърна се и погледна мъжете, събрани в панорамната зала — инстинктивно усещаше на кого може да се довери, а на кого — не — и се усмихна на себе си. Започваше тук и сега. Сила, която цялата власт на Седмината не можеше да спре. А файлът „Аристотел“ щеше да й придаде фокус, чувство за цел и посока. Когато разберат какво са криели от тях, нямаше да има връщане. Файлът щеше да доведе края на властта на Седмината.
Да. Той се засмя, погледна Дъглас и отново вдигна чаша. Бяха започнали. И кой можеше да знае какъв щеше да бъде светът, когато свършат?
Беше два часа сутринта и край имението на Бердичев в декоративните градини гостите продължаваха да празнуват шумно. Цяла редица носилки ги чакаха в далечната страна на ливадата, под фенерите, носачите и телохранителите стояха нащрек малко по-встрани, а близо до къщата бе оборудвана временна кухня. Прислужниците сновяха неуморно между гостите и сервираха горещи купи супа или фиде, или пък им предлагаха още вино.
Бердичев бе застанал на балкона и гледаше надолу. Известно време оглеждаше всичко това. После отново влезе вътре и се усмихна за поздрав на събралите се там дванадесет души.
Това бяха първите. Онези, на които имаше най-голямо доверие.
Той погледна прислужника, застанал в очакване до вратата, и му даде сигнала. Прислужникът — „европеец“, както и целият му персонал напоследък — се върна след миг с поднос, на който имаше голяма, тумбеста бутилка и тринадесет крехки порцеланови купички. Прислужникът постави подноса на масата, след това заотстъпва с дълбок поклон и затвори вратата след себе си.
Бяха сами.
Усмивката на Бердичев грейна.
— Ще пийнете ли по едно с мене, ЧУН ЦУ?
Вдигна бутилката — четиридесетгодишна прасковена ракия ШУ ХСИН — и бе поздравен със силен одобрителен шум.
Наля мъничките купички и ги раздаде — усещаше как очите на „джентълмените“ току шарят към дванадесетте дебели папки, оставени на масичката до подноса.
Той вдигна купичка.
— КАН ПЕЙ!
— КАН ПЕЙ! — отвърнаха те и пресушиха купичките си на един дъх.
— Прекрасно! — Муър леко потръпна. — Откъде я намери, Сорен? Не предполагах, че в цялото Чун Куо е останала бутилка ШУ ХСИН, по-стара от двадесет години.
Бердичев се усмихна.
— Имам две каси от нея, Пол. Би ли ми позволил да ти изпратя една бутилка? — той се огледа; усмивката му отново бе станала непринудена, съвсем естествена. — И на всички вас, ЧУН ЦУ, разбира се.
Радостта им беше неподправена. Такава ракия струваше поне 50 000 юана за бутилка! И Бердичев раздаваше цяла каса ей така!
— Ама ти наистина знаеш как да празнуваш, Сорен! — рече Пар, приближи се и задържа ръката си върху рамото му. Пар му беше стар приятел и съдружник в бизнеса; въртеше сделки в Северна Америка.
Бердичев кимна.
— Сигурно. Но тази вечер имаме още поводи за празнуване. Всъщност много по-важни, отколкото си мислите. Виждате ли, приятели мои, тази вечер е едно начало. Днес започва нова ера.
Забеляза как отново погледнаха папките.
— Да — той се приближи до масата и вдигна една от папките. — Има нещо общо с тези папки. Забелязали сте ги, сигурен съм. Вие сте дванадесет и папките са дванадесет — той се огледа в кръга от хора, взря се в лицата им още веднъж, за последен път — искаше отново да се увери, преди да им се разкрие.
Да, тези бяха хората. Важни хора. Хора с важни контакти. Но и приятели — хора, на които можеше да се довери. Те щяха да го започнат. Нещо, което, започнато веднъж, щеше да се окаже неудържимо. И, както се надяваше той, необратимо.
