Беше онази вечер преди вечерята с Едмънд Уайът и Пьотър Леман — среща, на която трябваше да вземе решение, дали да се присъедини към тяхната нова групировка, фракцията на дисперсионистите. И ето ти на — петдесет и деветата хексаграма, ХУАН. Спомни си как се бе вслушал, потънал в обясненията на ВУ, убеден от думите за високи цели и за идването на пролетта след тежката зима. Всичко това бе твърде близо до онова, което обсъждаха, за да е просто съвпадение. Та дори заглавието на древната книга изведнъж бе започнало да му се вижда твърде подходящо, — „Книга на ПРОМЕНИТЕ“. Беше се засмял, поклонил се и платил хубавичко на ВУ, преди веднага да се обади на Едмънд и да му каже „да“.
И така започна всичко — преди години. Не можеше никога да си помисли за него, без в съзнанието му да не изникнат разлистващите се клонки и полъхът на вятъра над водата. Можеше ли сега да го оспори — сега, когато се бе заел с това ново начало?
Изключи долното осветление, върна таблиците обратно в папката, вдигна очилата си, изправи се, сгъна ги и ги прибра в джоба на ПАУ-то си.
Слънцето в земята… Да, засега ще остави момчето. Но сутринта ще се обади на своя човек от Средните нива, за да му даде бомба за лабораторията, в която бяха направили генотипното изследване.
Надзирателят Нун се настани зад бюрото си, разчисти купчината документи и се обърна към Ким:
— Днес Чан Шуи го няма — обясни той и погледна Ким за секунда. — Баща му е болен и той си взе отпуска, за да го гледа. Помолих Тун Лиян да се грижи за тебе, докато Чан Шуи се върне на работа.
Офисът беше много по-разхвърлян, отколкото го помнеше Ким. Сандъци, хартии, дори дрехи бяха струпани до едната стена, а пред екраните имаше купчина кутии.
— Извинете, надзирател Нун, но кой е Тун Лиян?
Нун отново се огледа разсеяно, после кимна.
— Ще дойде всеки момент.
След това осъзна, че тонът му е бил малко по-рязък от необходимото, усмихна се на Ким и отново сведе поглед.
Миг по-късно се почука и влезе младо момче ХАН. Беше слабичък момък с полегати рамене, с две-три години по-млад от Чан Шуи. Щом видя Ким, срамежливо наведе глава, избягвайки погледа му, после се приближи до бюрото.
— А, Тун Лиян. Знаеш какво да правиш.
Тун Лиян се поклони нервно. След това махна на Ким да го последва и се извърна.
Щом влезе в леярната, Ким се огледа — усещаше, че е малко нервен, ала Янко не се виждаше никакъв. Добре. Може пък да има късмет. Но и да се появи Янко, всичко ще е наред. Просто ще го отбягва; ще използва хитростта и бързината си и ще се държи далече от него.
Машината, беше кажи-речи, същата като онази, на която работеше с Чан Шуи, и тъй като усети, че на момчето не му се говореше с него, Ким просто се захвана за работа.
През почивката Ким бе седнал в столовата, когато чу познат глас да му вика от дъното на голямата зала. Беше Янко.
Той допи своя ЧА, остави купичката и спокойно стана от масата.
Янко бе застанал на входа към леярната, а около него се бе събрала групичка по-малки момчета. Показваше им нещо, но щом забеляза, Ким да се приближава, бързо го уви в парцал.
Ким бе съзрял в ръката на Янко нещо мъничко и бяло. Сега, когато Янко се изправи срещу него с грозна усмивка на пъпчивото си лице, той разбра какво беше това. Зъб. Вчера Чан Шуи бе избил зъб на Янко.
Усмихна се и видя, че лицето на Янко помръкна.
— Ти какво се хилиш бе, миши гъз?
Почти се разсмя. Вече бе чул думите в главата си, секунда преди Янко да ги произнесе. ПРЕДСКАЗУЕМ — помисли си Ким — ТОЧНО ТАКЪВ СИ ТИ, ЯНКО. Въпреки това помнеше какво му беше казал Чан Шуи за това, че не бива да го дразни прекалено много.
— Съжалявам, Янко. Просто се зарадвах, че те виждам. — И това не беше точно нещото, което трябваше да каже, но то бе избликнало неканено от тъмната страна на неговата същност сякаш в отговор на предизвикателството.
Янко се ухили презрително.
— Ей сега ще видим колко се радваш…
Но щом пристъпи напред, Ким се приведе и се шмугна покрай него и още преди онзи да се обърне, вече беше минал през вратата.
— Връщай се! — изрева Янко, но звънецът вече звънеше и момчетата се изнизваха към работните си места.
През останалата част от сутринта Янко го заливаше с мръсни подмятания и обиди — гласът му се издигаше над бръмченето на машините до работното място на Ким. Но Ким беше изключил, беше се съсредоточил в себе си върху задачата да свърже двете части на своята звездна паяжина — нещо, което никога преди не бе опитвал. Проблемите бяха от нов порядък на трудност и го поглъщаха напълно, но най-сетне той успя, зарадван се усмихна и се обърна — и отново се намери лице в лице с Янко.
— Ти да не би да не пикаеш, миши гъз?
Усмивката на Ким бавно помръкна.
— Не чу ли звънеца? — продължи Янко, а групата момчета зад него се разсмяха, сякаш по-смешно нещо не бяха и чували.
Тъпаци, помисли си Ким, изненадан, че е пропуснал звънеца. Погледна Тун Лиян и веднага забеляза колко е изнервен. Странно, откри, че се опитва да вдъхне увереност на младия ХАН.
— Всичко е наред — каза той. — Добре съм, Тун Лиян. Наистина.
