— Точно така. Може и да не е там в момента, но вие опитвайте пак. Помолих секретарката му да го извика веднага щом е възможно. Беше излязъл… по работа.
Един час по-късно Тай Чо и четирима войници водеха Ким обратно към Проекта. Ким беше тежко упоен и овързан в специална носилка. Трудно беше да се види какви точно наранявания бе получил — ако ги беше получил — в боя с другите момчета. По лицето му не се виждаше нищо. Но беше жив и нямаше да го „ликвидират“, както се бе изразило онова копеле от охраната.
Сега всичко зависеше от Андерсен.
Директорът Андерсен го посрещна на главния вход.
— Много съм ти задължен, Тай Чо — каза той и тупна възпитателя по гърба. Но Тай Чо се обърна гневно към него:
— Не го направих, за да отърва твоя гръб, Андерсен. Ти къде беше?
Андерсен преглътна, забелязвайки откритото неуважение.
— Аз… Аз… — запъна се той, после се поклони. — Съжалявам, Тай Чо. Знам, че не си го направил заради мене. Но въпреки това съм ти задължен. Ако има нещо…
Но Тай Чо просто го отмина отвратен — мислеше си за Нун и за онова, което бе позволил да се случи с Ким. За всичко това непряко бе виновен Андерсен. Предварително не беше проверил всичко както трябва. Ако на този свят имаше справедливост, Бердичев щеше да му откъсне главата.
Половин час по-късно той беше в офиса на Андерсен.
— КАКВО?!
Андерсен погледна пакета, който куриерът му бе донесъл преди десет минути, и повтори думите си:
— Семейството на момчето ни съди за нападение от страна на собственост на Проекта. Подали са иск за петнадесет милиона юана.
Тай Чо слисан се облегна назад.
Андерсен се засмя кисело.
— Ако така стоят нещата, Тай Чо, защо техният син е в критично състояние, а не Ким? Я виж какви телесни повреди! Ужасно! Повече от седемнадесет счупени кости, а лявото ухо — отхапано! Отхапано!!! Този дивак!
Тай Чо го изгледа ядно и се втренчи в двуизмерните снимки, които беше изпратил адвокатът на семейството. Богове! — помисли си той неволно, отвратен против волята си. Ким ли беше направил това? А пък той се страхуваше, че Матиас ще убие НЕГО!
Андерсен си мърмореше под носа:
— Майната му! Майната му на това гадно копеленце. Защо му е било да го напада? — той погледна Тай Чо. — Защо не си ми казал, че е способен на това?!
Тай Чо се опита да протестира, след това се замисли за всичко, което се беше случило през последната седмица. Имаше ли предупредителни знаци? Неспокойните нощи? Проблемите с Матиас? Трябваше ли да го предвиди?
После отхвърли всичко. Хвърли снимките и с целия кипящ гняв на родител, с чието дете са постъпили несправедливо, се изправи и кресна на директора:
— Той не е нападнал онова момче! ЗНАМ, че не е! Те са го нападнали! Не може да е иначе! Още ли не си разбрал?
Андерсен го погледна презрително.
— Че на кого му дреме? Всичките вече сме безработни. Няма как да оспорим това. Нун е мъртъв, камерите са били покрити… По Ким няма и драскотина, а пък онзи е в критично състояние — той се засмя. — Кой нормален човек би повярвал, че Ким е бил жертвата?
Тай Чо бе втренчил очи в директора.
— И какво смяташ да правиш?
Андерсен, както винаги, го бе изпреварил. Личеше си по лицето му.
— Вече се посъветвах.
— И?
Андерсен бутна пакета встрани и се наведе над масата.
— Адвокатът на Проекта предполага, че има начини да ограничим вредата. Нали разбираш, не става въпрос само за задължението на Проекта спрямо родителите на пострадалото момче, а е и въпрос на лична отговорност — той погледна Тай Чо в очите. — В частност — твоя и моя. Сега, ако Ким бе умрял по време на сбиването…
Тай Чо поклати невярващо глава. Когато отново успя да проговори, от гърлото му излезе шепот:
— Какво си направил, Андерсен?! Какво, в името на всички богове, си направил?!
Андерсен избягна погледа му.
— Подписах заповедта. След час ще го ликвидират.
Бердичев отиде в килията, за да види момчето за последен път, преди да го унищожат. Ким лежеше там бледен, тъмните му очи бяха затворени; усмирителната риза, скриваше колко е крехък всъщност, приличаше на недооформена какавида.
Е, — помисли си Бердичев, — ПОСТАРАЛ СИ СЕ ДА ОБЕЗСМИСЛИШ РЕШЕНИЕТО МИ, А? НО МОЖЕ БИ ТОВА МИ ПРЕДСКАЗА И ВУ. СВЕТЛИНАТА ЩЕ ПОМРЪКНЕ…
Коленичи и докосна бузата на момчето. Беше по-хладна от неговата ръка, но все пак беше топла. Да, наистина беше късмет, че успя да стигне тук навреме — преди оня задник Андерсен да бе успял да приключи нещата завинаги. Трябваше да благодари на Тай Чо за това.
И сега той беше само негов. Всичко беше негово. И Ким, и Проектът. И всичко — на цената от десет милиона юана, които първоначално бяха договорени единствено за момчето.
