— Наложило се целият етаж да бъде запечатан и прочистен. Мърлява работа. Хиляди ранени. Повече от 150 мъртви. Наложи се да излезем с някаква история за повреда в системите. Но помисли си, Хауард. Нашите двама приятели трябва да са разполагали с вътрешна информация. Малцина са дето знаят, че тия асансьори слизат още десет нива надолу. Също толкова важен обаче е и фактът, че са имали приспособление, което да претовари електрическите вериги — и той млъкна. — Това намеква и за други неща. Моето предположение е, че са ги пуснали отгоре. Взели са ги с хеликоптер от някоя от Портите под Мрежата — може би до селскостопанските станции — и са ги приземили на покрива на Града. Свършили са си работата, измъкнали са се по вентилационната шахта — по пътя са убили и нашия работник по поддръжката — и после са цъфнали на Ниво 11.
Де Вор кимна бавно.
— Това… горе-долу има смисъл.
— Добре. Радвам се, че смяташ така. В този случай има още няколко въпроса, които се нуждаят от отговори. Кой е бил тяхната свръзка? Кой им е дал информацията? Кой ги е обучил? Кой ги е приземил на покрива? Подобна операция е планирана отдавна и много внимателно. И в нея би трябвало да са замесени значителен брой хора.
Де Вор отново кимна, но този път май беше нещо разсеян.
Генералът възбудено продължи:
— Помисли си Хауард, само един да спипаме от тях — само един! — и можем да разкрием цялото проклето нещо! — той се разсмя и тежко тропна с длани по бюрото си. — И за да можем да направим това, аз се срещнах с Танга.
— Сър? — Де Вор изглеждаше изненадан от това ново развитие на нещата.
— Да, Хауард. Тангът ме упълномощи. Даде ми власт да преминавам транзит през всички бюрократични безсмислици, да се договарям за каквото е нужно, без да се съобразявам с никого, за да гарантираме, че ще се сдобием с информацията за хората, които стоят зад това — той се усмихна широко. — Тъй че виждаш, Хауард. Онова, което ми донесе, е от голям интерес за мен. Ако Уайът Е ЗАМЕСЕН като мозък на операцията или като агент… Е, искам го. Разбра ли? Искам да знам какви са били мотивите му, с какви връзки е разполагал.
— Значи мислите, че може и да е той? Генералът помълча, после сви рамене.
— Знам ли. Мислех си… Е, знаеш какво си мислех. Изслушах записа на разговора ти с Леман. Неприятен тип, но съм съгласен с теб. Много е безцеремонен и изобщо не внимава какво говори, като говори за това, кой, според него, стои зад цялата тази работа. Що се отнася до Уайът, срещал съм го неведнъж и той ми харесва… — той пак сви рамене. — И все пак — направи каквото трябва. Тангът иска отговори. И то бързо.
Когато Де Вор си тръгна, Толонен извика ординареца му, Хаавикко.
Аксел Хаавикко беше висок младеж с широки рамене, на 19 години; русата му коса бе подстригана съвсем късо. На сакото си носеше емблемата на елитното военно училище, което бе завършил само преди осем месеца, а на гърдите си — бродирания знак с морски кон на военен офицер девети ранг. Той измарширува отсечено през стаята и застана мирно пред бюрото.
— Сър?
Генералът се усмихна.
— Свободно, момче. Носиш ли записа?
— Да, сър. Но си мислех…
Толонен вдигна вежди.
— Знам. Но реших друго. Няма нужда майор Де Вор да знае всичко. Уморен е. Мога и сам да го прегледам. Той се е нагърбил с твърде много работа, опитва се всичко да оправи сам.
Той се отпусна назад в креслото си и заоглежда младежа; забеляза, че и той проявява признаци на напрегнатост.
— Май всички трябва да си починем, а, Хаавикко? Да се откъснем за малко от всичко това. Но злото в този свят не се свършва, независимо дали се борим с него или не — той се усмихна любезно. — Добре, я да видим какво има тук.
Кадетът се поклони и приближи терминала, след това постави тъничката прозрачна карта, която бе донесъл, върху повърхността му. Мигом екранът на стената над главата му светна и на него изникнаха двама души, които си пробиваха път през широк претъпкан коридор. Записът бе съставен от елементите на стотици индивидуални записи и после монтиран така, че да изглежда сниман с една-единствена камера, която е следила заподозрените по цялата главна улица.
— Това са двамата мъже, сър. Към онзи отляво се обръщат с Джиян. Името на другия не е известно. В Централния архив на охраната няма никакви данни.
Генералът подсмръкна.
— Задръж това за момент.
Образът застина. На табела зад първия пишеше „Ниво 11, III южен склад, Кантон Мюнхен“ — надписът на английски беше с черен шрифт, а отдолу бе написано същото с йероглифи в кървавочервено. Вторият беше къде-къде по-як от първия; на кръста му бе препасан огромен нож — това ясно си личеше по издутината; той бе обърнат към камерата в профил и отляво се виждаше малък, синкав белег на врата му точно под ухото.
— Интересни типове, а, Аксел? От Мрежата са. Няма никакво съмнение. Щом в Централата на охраната няма никакви данни, сигурен съм, че това са нашите хора. Можем ли да видим откъде излизат?
Аксел натисна няколко клавиша. Картината веднага се смени — появи се слабо осветен и почти празен по-малък коридор.
— Това къде е?
