— Пет нива по-нагоре, сър. На Ниво 16. Това е коридор за поддръжка, не е за обществено ползване. Гледайте сега.
Двамата впериха погледи в екрана. В тавана се появи отвор и двамата се вмъкнаха през него в коридора един след друг. Двамата ХАН от предишните кадри.
— Накъде води този коридор?
— Има една дълбока вертикална шахта на около 20 ЧИ от този капак. Излиза на Ниво 41. Там ги губим.
— Някаква причина?
— Камерата е била повредена. Вандализъм. Изглежда истински. Очевидно вече седмици наред са имали проблеми с апаратурата в тази част.
— Добре. Нека се върнем пак на Ниво 11. Да видим с кого си имаме работа.
През следващите десет минути гледаха в мълчание, докато положението се разгръщаше пред очите им. Видяха битката. Видяха как Джиян извади ножа си и посече с него човека, а после закара товарната количка до асансьора. После, след по-малко от минута, екранът угасна.
— Само това е оцеляло, сър. Когато са паднали карантинните прегради, повечето от камерите са избухнали. Монтирахме това от копията в Централния архив.
Толонен кимна доволно.
— Добра работа си свършил, Хаавикко. Сигурно няма да е мъчно да проследим тези двамата. Договорихме се с някои босове от Триадата под Мрежата. Те ще ни ги намерят. Само въпрос на време е.
— Значи няма да предприемаме нищо, сър?
— Нищо, докато не получим вест от нашите свръзки. Но искам да сме готови, затова уредих да изпратим там един взвод — в Кантон Мюнхен под Мрежата, откъдето идват новините. Така ще можем да ги пипнем веднага. Сложил съм Фест да командва. Има строга заповед да ги залови по възможност живи. Ти и Ханс Еберт ще направите подбора.
Хаавикко се поколеба, после попита:
— Какво ще правим там долу?
Толонен се засмя.
— Докато не ви заповядат — нищо. Ако искате, смятайте го за платен отпуск. Еберт очевидно познава мястото доста добре. Сигурен съм, че ще ви намери занимание. Но щом ви извикат, веднага отивате където трябва. Ясно ли е?
Хаавикко сведе глава.
— Нещо друго, сър?
— Да. Едно последно нещо. Искам да направиш списък.
— Сър?
— Искам да съставиш списък на всички, които биха могли да са планирали това; на всички, за които има и най-малката вероятност да са замесени. Не само тези с ясен мотив, но и всеки, който може да разполага с необходимите връзки.
— Всеки?
Генералът кимна сериозно.
— Никого не пренебрегвай, колкото и абсурдно да ти изглежда предположението.
Кадетът направи дълбок поклон и щракна с токове.
— Сър.
Останал отново сам, Толонен се изправи и се доближи до прозореца. Далече долу обширният ров, обкръжаващ крепостта на охраната, изглеждаше пълен догоре с мастилен мрак. В светлината на ранната утрин двете стражеви кули в далечния край на моста хвърляха дълги тънки сенки през космодрума отвъд.
Нямаше да предприема нищо. Все още не. Известно време щеше да разчита на инстинкта си и да не закача Уайът. Щеше да провери дали името на Уайът ще се появи в списъка на Хаавикко. Щеше да изчака Де Вор да се натъкне на нещо по-съществено от празните приказки на ония Горе. Защото дълбоко в сърцето си не вярваше, че Уайът е замесен.
Върна се на бюрото си и леко натисна няколко бутона на интеркома.
Секретарят му се обади веднага.
— Генерале?
— Пусни ми отново онзи запис. Майор Де Вор и Низшия секретар Леман. Онази част, където Леман говори за задушаване и лоша кръв. Няколко изречения, не повече.
— Да, генерале.
Той се обърна отново към прозореца и се загледа надолу. Докато гледаше, из сянката изскочи дребна фигурка и бързо, ала все пак, без да бърза особено, се отправи към моста. Беше Де Вор.
Майор Де Вор беше умен офицер. Добре беше да имаш такъв на своя страна. Нямаше как да го метне човек — всичко виждаше ясно. Виждаше под повърхността. И щом ТОЙ вярваше, че Леман не е замесен…
— Готово, генерале.
— Добре — каза той, без да отмества поглед. Продължаваше да наблюдава фигурката далече долу. — Нека го чуя.
Гласът на Леман изпълни стаята — настоятелен и страстен.
— Задушавам се, Хауард! Не виждат ли те това? Опитваме де да прегризем ремъка! Но дори и така, насилието… Е, това е друга тема. Наранява мнозина, а не решава нищо. Само причинява кръвопролития, а с какво биха помогнали ТЕ на нашата кауза? Това… този акт… Всичко, което постига, е да ни прати няколко години назад. Всичко ще стане още по-трудно, още по…
Гласът секна. След миг генералът подсмръкна и кимна сам на себе си. Беше чул тия думи вече дузина, може би две дузини пъти и всеки път те успяваха да го убедят в невинността на Леман. Гневът на Леман, грубостта му, макар и да говореха лошо за него като човек, бяха негови красноречиви защитници в това специфично дело. Виновните не се държат по този начин. Във всеки случай, беше прав. С какво би му послужило ТОВА? Ли Шай Тун щеше просто да назначи нов министър. Някой друг като Лу Кан.
Далече долу Де Вор тъкмо приближаваше другия край на моста. От сянката на лявата кула се откъснаха две фигурки и се опитаха да го проверят; след това, като видяха кой е, отстъпиха назад. Разтвориха се отново в чернилката, а Де Вор продължи сам към космодрума.
