Генералът се обърна. Може би Де Вор беше прав. Може би все пак Уайът беше техният човек. Но дори и да беше така, продължаваше да го гризе чувството — смътно, неясно, — че нещо не е както трябва.
— Уморен съм — промърмори той на себе си и отново седна зад бюрото си. — Да, умора, нищо повече.
— Чакай ме вън, на съединението. Знаеш ли как изглежда?
Човекът ХАН кимна.
— Добре. Тръгвай тогава.
Човекът се подчини, затвори вратата след себе си и остави Де Вор сам в стаята. Де Вор се огледа и за първи път си позволи да се отпусне. Не оставаше много време. След малко всичко щеше да свърши. Това му беше краят. Погледна запечатаната торба на пода, до леглото, и се усмихна, после седна на ръба на кревата до краката на трупа.
КУАЙ Чен се бе оказал мъчен за убиване. Инат. Беше се борил толкова упорито за живота си, че се наложи да го пребият до смърт с бухалки, все едно че душенето с тел не му стигаше. Главата му се бе превърнала в кървава каша, лицето му беше почти неразпознаваемо. Това хареса на всички ХАН. Наложи се Де Вор да изтегли трупа.
Като животни — помисли си той отвратен и си обеща, че ще се погрижи смъртта им да бъде особено болезнена.
Известно време седя там с наведена глава и опрени на коленете ръце; обмисляше нещата. После вдигна очи и отново се огледа. Ама че гадно, опърпано местенце и като всички подобни на него под Мрежата то пораждаше и съответния тип хора. Например този Као Джиян — мечтите му летяха много високо, но самият той беше човече. Нямаше нито уменията, нито въображението да осъществи плановете си. Всичко, което притежаваше, беше нахаканата му безочливост и раздутото му чувство за собствено значение. Но иначе какво друго да очаква? Щом живееш тук, нямаш никаква перспектива. Никакъв начин да прецениш къде всъщност е истината.
Стана и прекоси стаята. В стената имаше вграден старомоден игрален автомат. Рее Тем Марк IV. Включи го и го нагласи за Уей Чи, осмо ниво, машината играе с черните. За известно време потъна в играта — наслаждаваше се на предизвикателството. После, когато стана ясно, че предимството е на негова страна, заряза играта.
Генералът се оказа по-схватлив, отколкото, предполагаше. Много по-умен. Тая работа с мъртвия инженер например. Това, че бе открил Као Джиян и онзи КУАЙ. За миг Де Вор си помисли, че планът им е бил недоизработен. Но играта далеч не беше свършила. Ще позволи на генерала да открие липсващите парчета. Ще му ги пуска едно по едно. Но не и преди той да е приключил с тях.
Отново погледна машината. Това беше сложна игра и той се гордееше, че минава за майстор. Странно обаче, тя толкова ясно представяше разликата между Изтока и Запада. Поне между Изтока и стария Запад, скрит под нивата на Града, построен от ХАН, под пластовете култура на ХАН и историята на ХАН. Играта на Запада се играеше на дъски, подобни на тези на Изтока, но Западът играеше между линиите, а не в точките на пресичане. Освен това игрите на Запада бяха гъвкави, на всяка отделна част се даваше дихание, позволяваше им се да се движат, сякаш всяка от тях има самостоятелен живот. В Уей Чи не беше така. В Уей Чи, след като един пул бе поставен на дъската, той си оставаше там, освен ако не го обкръжаха и така той губеше своето „дихание“. Това бе статична игра; с ходове, търпеливо строени часове или дни наред — понякога дори и месеци. Игра, чийто смисъл бе не да елиминираш, а да асимилираш.
Изтокът и Западът — всеки от тях беше обратната страна на другия. Завинаги чужди. И все пак единият в крайна сметка трябва да възтържествува. В момента това бяха ХАН. Но не завинаги.
Той се извърна от екрана и се усмихна. „Белите побеждават — както винаги.“
Всичко това винаги го бе интересувало — откакто бе разбрал колко много неща бяха забранили или скрили ХАН. Цяла отделна култура. Дълга, сложна история. Погребани, сякаш никога не са съществували. Историята на стария Запад. Покрита с бял саван — този цвят за ХАН бе цветът на мъртвите.
Де Вор се протегна и се прозя. От два дена не беше спал. Прекоси стаята и погледна отражението си в огледалото до душа. Не е лошо, помисли си той, но наркотиците, които бе взел, за да се поддържа бодър, имаха само странични ефекти. Истинската умора всеки миг можеше да го надвие. И все пак — бяха го задържали на крака достатъчно дълго, че да прозре всичко.
Погледна надолу — екранчето на китката му примигваше.
Де Вор се усмихна на отражението си.
— Най-после — каза той, след това приглади туниката си и се обърна към вратата.
Джиян влезе със смях в стаята.
— Чен… — подхвана той и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха, лицето му пребледня. — Какво, да му…?
Обърна се и хукна, но вторият човек мигом го последва и прегради вратата — държеше нож.
Обърна се бавно с лице към непознатия.
— Затвори вратата — каза Де Вор. Гледаше през Джиян към другия. После отново се обърна с лице към Джиян. — Влез, Као Джиян. Чувствай се като у дома си.
