Момичетата се спогледаха помежду си, поглеждаха войниците, лицата им за миг се напрегнаха. После също се присъединиха към смеха на Еберт — с наведени глави, притиснали устни с една ръка. Смехът им приличаше на лек, далечен смях на деца.
Аксел се извърна от Еберт и отново ги погледна. Гневът му започна да се изпарява. После той се усмихна и лекичко се поклони. „Не — помисли си той. — Не се връзвай. Той, Еберт, си е такъв. Лошо възпитан и с лоши маниери — но за това не е виновен той. Идва си му отвътре — нали е наследник на една от най-големите финансови империи в Чун Куо. Не му се налага да пази поведение като Фест и мен. Ние служим, а той само си играе на служба. В края на краищата, той е господар. Да, но внимавай, Ханс Еберт. Един ден ще прекалиш с шегичките, ще вземеш твърде често да се обаждаш не на място и тогава богатството ти няма да ти помогне. Нито пък връзките ти.“
Най-малкото момиче стана с поклон и се приближи към тях със сведена глава.
— Биха ли желали господата ЧА?
Еберт отговори и за тримата:
— О, богове, не! Донесете ни нещо по-силно. Вино. И нещо за ядене. Гладен съм като вълк!
Смутен от безочливия, собственически маниер на Еберт, самият той чувстващ се неловко, Аксел гледаше как другите седнаха върху възглавничките, които им донесе Пурпурен лотос.
— Вие няма ли да седнете с нас? — попита го тя, доближавайки се към него много повече, отколкото предишния път. Сладкото изящество на аромата й го опияняваше, а очите й бяха очи на любовница, пълни с тайно разбиране.
— По-добре е да не сядам — доста вдървено каза той. „Сестра ми…“ — почти добави. Внезапно почувствал се неловко, сведе очи. Да, заради това беше. Беше обещал на сестра си. Беше се заклел в честта си, че ще се опази чист. Няма да прави като другите мъже.
Потръпна и отново срещна погледа на момичето.
— Ако обичате, извикайте Му Чуа. Може би тя ще ми намери стая. Ще ям и ще почивам в стаята си.
Пурпурен лотос се усмихна — не беше обидена; този път зад усмивката й не прозираше нищо. Разочарованието й бе моментно; сега тя отново беше съвършената домакиня, всички лични мисли бяха прогонени от главата й.
— Ако изчакате за момент, ще я повикам.
Но Му Чуа бе наблюдавала всичко. Тя веднага се появи на вратата — знаеше много добре какво да прави, какво да каже в такъв момент. Предварително й бяха казали, че може да стане така.
— Моля ви, последвайте ме, ШИ Хаавикко. Стаята ви е приготвена. Ще ви заведа.
Аксел се поклони благодарно, после погледна Фест и Еберт. Фест срещна погледа му и кимна набързо, признавайки оттеглянето му, но Еберт не му обърна внимание — беше се съсредоточил изцяло върху малкото момиче, което сега беше седнало до него — тя изглеждаше едва десетгодишна.
— Как е името на малката? — попита Хаавикко Му Чуа. Стараеше се да говори тихо.
Му Чуа се усмихна.
— Това е Златно сърце. Тя е бебето на дома. Мъничка и сладка, не мислите ли?
Той се взря още за миг в момичето, после отново се обърна към Му Чуа:
— Ако обичате, заведете ме в стаята ми.
Му Чуа се усмихна разбиращо.
— Заповядайте.
Аксел се събуди, стаята беше тъмна и във въздуха се носеше странна миризма. Веднага скочи нащрек — обучението му си казваше думата, — след това си спомни къде се намира и се накара да се отпусне. Но все пак още се чувстваше напрегнат. Нещо не беше както трябва. Нещо…
Чу го. Чу друго дихание в тихия мрак. Попипа отляво до себе си. Нищо. После — отдясно. Ръката му срещна нещо меко и топло.
Преглътна, разпознал мириса на мускус — знаеше от какво идва. Какво бяха направили с него? Упоили ли са го? И какво още? Беше виждал твърде много тайни операции, за да се чувства неуязвим. Еберт ли беше нагласил всичко това? Ами ако го е упоил, а след това е заснел всичко, което е направил? Потрепера и бавно се дръпна от момичето — момиче ли беше?, — което лежеше до него, после напипа зад гърба си ключа на осветлението.
Веднага центърът на леглото се освети от мека светлина, която се разсейваше в мрака.
Аксел се задъха и от ужас оцъкли поглед.
— Куан Йин да ме пази! — прошепна той.
Момичето беше ХУН МАО. Високо, русо момиче с големи гърди и атлетично телосложение. Лежеше до него, светлината явно не я дразнеше, вдигнала ръка към шията си — пръстите й бяха вплетени в дългата, гъста коса, — а другата й ръка бе върху гладкия й мускулест корем — пръстите сочеха към гъстите косми на пубиса й.
Аксел се блещеше срещу нея, ужасен и завладян едновременно от белите й като лед гърди и мекия, потаен мирис на пола й. После отново погледна лицето й и потръпна. Толкова й приличаше. Толкова много й приличаше. Сякаш…
Той се извърна и преглътна, след това пак я погледна — очите му още веднъж се прилепиха към онези части на тялото й, които никога преди не беше виждал. Никога не си бе и мечтал, че ще ги види.
Главата й се извърна, очите се отвориха. Поразително сини очи, същите като на сестра му. Но други. О, колко бе благодарен, че бяха други! И все пак…
Той бързо прогони тази мисъл. Но тя не го оставяше намира. Същата като Веса. Толкова приличаше на скъпата му сестра Веса.
