— Добре. В такъв случай ти няма да загубиш пенсията си, както и престижа си в очите на обществото. Що се отнася до твоето семейство, те печелят един по-добър министър. Хен Ю бе назначен на твоето място.
Хен Чи-По впери в него ням, нещастен поглед, след това отново сведе глава и изпълни каквото му бе наредено.
Хен Ку махна на прислужника да се отдръпне и се наведе да заключи и запечата носилката.
— Какво има, големи братко? Какво е станало?
Хен Чи-По бе загубил дар слово. Лицето му бе изкривено от бесен гняв, а ръцете му бяха се вкопчили конвулсивно една в друга. После той се наведе, докато най-накрая лицето му почти опря лицето на Ку.
— Това… е работа на Толонен! — премигна яростно той, после отново се облегна назад. Помълча известно време, втренчен в пространството; лицето му бе застинало в маска на чиста омраза. След това той отново се извърна с лице към брат си.
— Видях го в очите му. Този човек никога не ме е харесвал, Ку. А сега е настроил Танга срещу мен.
Ку се намръщи.
— Настроил… Но как?
— Тази гнида ме надхитри. Хвана ме в капан… — гърдите на Хен Чи-По бясно се издигаха и спускаха. По челото му избиха мъниста пот.
Хен Ку започна да схваща. Богове! Свършено беше с Хен Чи-По. Така беше, нали? По някаква причина с него бе свършено. Нищо друго не би го докарало до подобно състояние. Но дали това беше трагедия само за Чи-По или за цялото семейство? Всичко ли беше загубено? Или вредата можеше да се спре? Трябваше да разбере.
Хен Ку се застави да се успокои и се наведе напред, принуждавайки брат си да го погледне.
— Кажи ми какво стана, големи братко. Какво нещастие е сполетяло великата ни фамилия?
Хен Чи-По се опита да отвърне на погледа му, после рязко сведе очи. Гласът му внезапно се изпълни с горчив срам. Без малко да се разплаче.
— Вече не съм министър. Ли Шай Тун ме лиши от моя пост.
— Лиши те… — Хен Ку изгуби и ума, и дума. После отново намери сили да заговори. — Искаш да кажеш, че те е принудил да подадеш оставка?
Хен Чи-По кимна — първите сълзи се стичаха вече по бузите му.
— Но има и още, Ку. Назначил е на мястото ми племенника Ю. Можеш ли да го повярваш?! Какво унижение! Ще станем за посмешище!
Умът на Хен Ку заработи с бясна скорост. Племенникът Ю!
След като отмина първоначалният шок, напуши го смях, но успя да скрие радостта и облекчението си.
— Скандално! — каза той. — Това е обида, големи братко. Петно за цялото ни семейство — но вече се замисляше какво да направи, за да намали вредата за семейството.
Хен Чи-По отново се приведе напред. Очите му изведнъж отново блеснаха в гняв под зачервените клепачи.
— Ще види той, Ку! Ще пречукам тази мърша, разбра ли?!
Ку беше силно шокиран от думите му, но бързо осъзна, че брат му не говори за Танга.
— Зарежи го, братко. Моля те. Свършено е. Нищо не можеш да върнеш по този начин.
Хен Чи-По разтърси яростно глава.
— Не, Ку. Искам Толонен мъртъв. Искам това копеле да бъде заличено от лицето на земята. Прашинка да не остане от него. Искам…
Хен Ку потръпна, след това сведе глава.
— Както желаеш, братко мой.
— Мислиш ли, че ще ме хвърлят в карцера, Пьотър? Мислиш ли, че имат някакво доказателство, въз основа на което да ме задържат до процеса?
Леман се усмихна и докосна Уайът по рамото.
— Най-добрите адвокати от всичките седем Града са наши, Едмънд. Сигурен съм, че ще те измъкнат от килията. Но дори и да не успеят, няма да е толкова ужасно. Привилегиите са си привилегии дори и зад решетките. Удобства няма да ти липсват.
Уайът се усмихна, но под чистите, хубави очертания на устните му се събираха сенки, засенчваха лъчезарната искра в погледа му. Тази сутрин много стари приятели дойдоха да го посетят. Повече приятели, отколкото си бе мислил, че има. Известно време се остави добрите им пожелания да го залъгват, но сега всички си бяха тръгнали и бе останал сам с Леман.
— Знаеш от какво ме е страх, Пьотър. Снощи заради това не можах да спя. Чудех се как да се справя със себе си. Как да понеса всички тези лъжи и мръсотии. Чудех се какъв ли ще съм, когато всичко това свърши.
— Ще бъдеш син на баща си, Едмънд. Същият си като него. Имаш неговата сила.
Уайът сведе поглед.
— Може би.
Не каза нищо повече, но Леман, който го познаваше по-добре от всички, усети, че се е замислил. Бащата на Уайът беше силен, ала невнимателен, майка му — слаба и мекушава. Бе умряла, когато Едмънд бе едва на пет годинки, и го бе оставила почти безпомощен срещу тормозещия го баща. Това, че бе израснал такъв разумен и уравновесен, бе свидетелство за влиянието на сестрите и лелите му върху него.
Леман погледна сложно украсения таймер, вграден в китката му.
— Генералът скоро ще бъде тук, Едмънд. Трябва да се приготвим.
Уайът кимна отнесено, после обърна лице към него.
