Мъжете в бара зяпнаха като един. От изненада. И от страх.
Стражът държеше в ръце меч — огромно, дълго, двуостро оръжие с прекалено широко, плоско острие и дълга, черна желязна дръжка. Мечът беше жесток и груб, изглеждаше като музеен експонат, но бе така излъскан, че сияеше като нов. Ръбовете му проблясваха зловещо на светлината в стаята, докато стражът го въртеше в ръце и свикваше с теглото и равновесието му.
Ло Йин преглътна шумно, после леко изхленчи:
— Богове… — повтори той едва чуто. Но Чен не можеше да отмести поглед. Мечът изглеждаше жив. Отвратително жив. Сякаш някаква зловеща сила му вдъхваше живот. Тежината му, странната му форма говореха много. Това беше брутално, езическо оръжие и грозната му груба сила му внушаваше ужас.
До него Ло Йин изстена. Чен се огледа, обиколи с поглед всички лица и видя собственото си ужасено очарование, отразено навсякъде.
— Ще го екзекутират! — гласът на Ло Йин трепереше.
— Да — каза тихо Чен и отново се загледа в екрана. — Да.
Стражът беше вдигнал меча високо. За миг го задържа горе — мускулите му тръпнеха от напрежение. След това, сякаш по негласна заповед, го стовари върху дръвника.
Мечът почти не срещна съпротива. Главата сякаш отскочи самичка, а след нея плисна кръв като опашка на комета. Падна в далечния ляв ъгъл на екрана, претърколи се веднъж и застана неподвижна, нелепо изправена, празните очи — втренчени в милиардите зрители. Обезглавеният труп се сгърчи в спазми и застина неподвижно. Кръвта се изливаше от разсечения врат, стичаше се по страните на дръвника и се смесваше с тъмночервеното на килима.
Тегнеше страховито, ужасно мълчание. Стражите си бяха отишли. Сега на екрана се виждаха само дръвникът, тялото и главата. Тези три неща и кръвта.
Чен седеше там, замръзнал на мястото си също като останалите, неспособен да повярва, че това е било на живо. Въпреки всичко се чувстваше шокиран. Не можеше да бъде истина, нали? Видя изненадата, внезапната болка във втренчените очи на мъртвия и все още не можеше да повярва, че е било истина. Но всички край него бяха станали на крака, тръпнеха, хленчеха, хилеха се от шока или плачеха открито, неспособни да отместят погледи от екрана и от отрязаната глава. После Чен се размърда и стана.
— Хайде — той хвана здраво ръката на Ло Йин. — Да се махаме оттук.
Екранът над тях угасна. Чен се обърна и си запробива път през тълпата, влачейки след себе си Ло Йин — нямаше търпение да се измъкне. Но вън, в коридора, спря и си пое дълбоко въздух — изведнъж му се бе завил свят. Защо! — попита се той. — ПРЕДИ СЪМ УБИВАЛ ХОРА. С ТЕЗИ ДВЕ РЪЦЕ СЪМ ОТНЕМАЛ ЖИВОТ. ЗАЩО ТОГАВА ВСИЧКО ТОВА БЕШЕ ТОЛКОВА УЖАСНО?
Обаче знаеше защо. Защото беше различно. Защото всички те му бяха свидетели.
Това беше знак — знак за онова, което идваше.
— Богове… Богове… — Ло Йин трепереше яростно. Едва се владееше. — Не мислех, че… — подхвана той, извърна се и повърна върху стената.
Да — помисли си Чен. — Времената се менят. А това — първата публична екзекуция от повече от век насам — беше само началото.
Обърна се и погледна Ло Йин — изведнъж му дожаля за него. Беше шокирало НЕГО — а какво ли им беше на тези като Ло Йин? Хвана го за ръцете и го завъртя.
— Чуй… Ела с мене. Ще спиш у дома. Ще ти намерим място.
Ло Йин понечи отрицателно да поклати глава, но после забеляза как го гледаше Чен и кимна.
— Добре. Хайде да вървим тогава. Ще пратим съобщение на семейството ти. Те ще разберат.
Ло Йин се остави да го водят — бършеше разсеяно устата и брадата си и си мърмореше нещо под носа. Но на кръстовището към апартамента на Чен изведнъж се вдърви и се дръпна.
Чен се извърна и го погледна.
— Какво има?
— Виж… — Ло Йин кимна леко с глава и посочи нещо вдясно от Чен. — Онези мъже. Видях ги и по-рано. В кръчмата.
Чен се вгледа в него.
— Сигурен ли си?
Ло Йин се поколеба, после кимна.
— Големият… седеше точно срещу нас. Забелязах го. Преди да стане… — той потръпна и наведе очи.
Чен се извърна бавно и хвърли възможно най-небрежен поглед към мъжете, след това отново погледна Ло Йин. Говореше възможно най-тихо:
— Ло Йин? Носиш ли си ножа?
Ло Йин кимна. Като ПАН ЧАН му бе разрешено да носи служебен нож.
— Добре. Дай го. Гледай да не те видят.
Ло Йин направи, каквото му казаха, после се вкопчи в ризата на Чен.
— Кои са те, Чен?
Чен си пое дълбоко въздух.
— Не знам. Не мисля, че преди съм ги виждал. Може и да е просто съвпадение.
Но знаеше, че не е. Знаеше, че всичко това беше свързано по някакъв начин. Не беше съвпадение това, че Уайът бе екзекутиран точно тази вечер. А сега бяха дошли за него. Разчистваха. Зачуди се смътно как ли го бяха проследили.
— Стой тук. Аз ще тръгна към къщи. Ако ме последват, свиркай.
Ло Йин кимна и се загледа в Чен, който се обърна и, привидно без да забелязва двамата чакащи на около двадесетина крачки от тях мъже, тръгна към дома си.
Едва бе изминал три-четири крачки, когато мъжете се отлепиха от стената и тръгнаха след него. Ло Йин ги изчака да завият в коридора, увери се, че го следят, после вдигна пръсти към устата си и свирна.
Чен рязко се обърна:
— Какво искате?
