— Ако това донякъде ще те успокои, Виторио, заповядвам ти да поемеш командването тук. Ясно? В такъв случай трябва да отида. Лично. Твърде важно е, за да повярвам на някого другиго. През ръцете му е минало какво ли не, а този човек е ключът към всичко. Знам, че е точно така. Усещам го с всяка клетка на тялото си.
Ноченци се усмихна.
— Тогава пази се, Кнут. Ще се погрижа всичко да е наред тук.
Толонен протегна ръка и стисна рамото му. Усмихна му се в отговор.
— Добре. Отивам да докладвам на Танга какво става.
— Е, Чен? Ще пиеш ли една бира?
Чен погледна яркия пулсиращ надпис над вратата. „Барът на Фу Ян“. Устата му бе пресъхнала и идеята за бира бе добре дошла. От доста време не си бе позволявал този лукс. Но въпреки това сведе поглед и поклати отрицателно глава.
— Благодаря, ПАН ЧАН Ло, но трябва да се прибирам. Късно е вече, а Уан Ти тепърва ще трябва да готви вечерята.
Надзирателят Ло го хвана за ръката.
— Още по-добре. Можеш да вечеряш в бара. Обади й се. Кажи й, че ще закъснееш малко и че си вечерял. Не вярвам да има нещо против. Не и този път. Хайде, аз черпя. Ти ми помогна и аз оценявам помощта ти.
Чен се поколеба, после кимна. Ло беше прав — това не му беше навик. Не, Уан Ти едва ли можеше да се оплаква, ако веднъж и той пийне няколко бирички — не и след като бе изкарал две смени. Пък и без това беше й купил подарък. Опипа колието в джоба на гащеризона си и се усмихна на себе си, след това последва Ло Йин в претъпканата кръчма и се вмъкна след него в едно от мъничките сепарета за двама.
Ло Йин се обърна към него. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице, усуканата му брада бяха само на педя от него.
— Какво искаш да ядеш? Сойпилето с джинджифил и ананас е добро. Също и червеното готвено с лешници.
Чен се засмя.
— И двете звучат прекрасно. Да вземем по едно голямо блюдо и от двете, а? После ще си поделим сметката.
Ло Йин положи дългата си тънка длан върху дланта на Чен.
— Съвсем не, приятелю. Както казах, ти ми направи голяма услуга тази вечер. Много хубаво, че отработи и следващата смяна. Бях в дупка, а ти ме измъкна от нея. Най-малкото нещо, което бих могъл да направя за тебе, е да те черпя една вечеря и някоя и друга бира.
Чен се усмихна, после наведе поглед и взе да се чеше по червените петна по тила и челото си, там, където „лентата“ се бе допирала до кожата му. Ло Йин беше свестен човек. Може би беше малко тъпичък, но беше справедлив и надежден за разлика от повечето ПАН ЧАН, с които се бе срещал тук.
— Но аз се зарадвах на допълнителната смяна. Ние не сме много заможни — аз, Уан Ти и бебето Джиян, но сме амбициозни. Искам синът ми да живее по-добре.
Ло Йин се вгледа в него за момент, след това кимна.
— Често съм те наблюдавал, Чен. Забелязал съм колко упорито работиш. И съм се чудил. Защо Чен е тук? Защо не е на някое от по-високите нива? Той е свестен човек; добър, силен работник; надежден, интелигентен. Защо е тук и защо работи за мен? Защо аз не работя за него?
Чен се засмя късо, после вдигна очи и срещна погледа на Ло Йин.
— Не е било винаги така, Ло Йин. Прекарах бурна младост. Пропилявах способностите си. А после… е, съпруга, син — това променя мъжа.
— О, да. Така си е.
Дойде едно момиче, взе поръчката им и се върна след миг с две халби бира „Яо Фан Те“. Ло Йин подаде едната на Чен, след това вдигна наздравица:
— За твоето семейство!
— И за твоето, Ло Йин!
На никого не бе разказвал за миналото си. На никого. Дори на Уан Ти. Защото знаеше, че това му е уязвимото място. Една невнимателно изпусната дума пред когото не бива — и пак щеше да се върне там, под Мрежата. Пак в онова кошмарно място, където човек беше сам за себе си и хора като Ло Йин се срещаха по-рядко и от яйцата на феникс.
Ло Йин остави бирата си и избърса пяната от засукания си мустак.
— Като си говорим за работа, мислех си да те попитам… — той погледна Чен. — Както знаеш, Фен Ши-Лун е предложен за ПАН ЧАН. Случайно знам, че ще го одобрят. Което означава, че мястото на мой помощник се освобождава.
Ло Йин млъкна, без да уточни какво искаше да каже с тези думи. Чен преглътна голяма глътка бира и за миг се взря в стария просяк-Хан на етикета. После избърса уста и го погледна.
— Предлагаш ми работата ли?
Ло Йин сви рамене.
— Не зависи от мене, Чен, но… Е, мога да кажа някоя добра дума за тебе по-нагоре.
Чен се замисли за миг, след това го погледна в очите.
— Колко ще струва?
— Двеста юана.
Чен се засмя.
— Че аз нямам и двадесет! Откъде да намеря толкова пари?
— Не, не ме разбра, Чен. Аз ще ти ги дам на заем. Без лихва. Ще… — той се поколеба, после се усмихна. — Искам да видя как се издигаш, Чен. Ти струваш колкото цяла дузина от ония некадърни лайнари. А може би някой ден…
Пак не довърши. Но Чен беше свикнал на това, как говореха по тези нива. Услуги, подкупи — те бяха движещите сили на този свят. Ти ще ме почешеш по гърба, аз пък ще почеша теб. Плащаш — отиваш нагоре. Не плащаш — оставаш си на мястото. Така беше тук. Но Ло Йин беше по-свестен от другите. Беше предложил да му заеме пари без лихва, почти без да го обвързва. Чен го погледна и кимна.
