— Добре, но как ще ти ги върна? Наемът ми е осем юана. За храна — още шест. Остават седем от седмичната ми заплата — за дрехи, за отопление, за ток. Ще съм късметлия, ако мога да спестявам и по пет на месец.
Ло Йин кимна.
— Точно затова трябва да приемеш тази възможност. Заплатата на помощника на ПАН ЧАН е тридесет юана седмично. 36 седмици — и си свободен от задълженията си. Свободен…, а и ще разполагаш с пет юана повече на седмица.
Чен го погледна — знаеше каква огромна услуга му прави Ло Йин с това. Ако отидеше за парите при някоя „акула“, щеше да изчисти заема сигурно чак след цели две години, а можеше и да са четири. Девет месеца — както и да ги погледнеш, нищо не бяха. И щеше да се издигне с едно стъпало.
Протегна ръка.
— Добре, Ло Йин. Много ти благодаря. Ако някога…
— Да, да… — Ло Йин се усмихна и се извърна. — Ето, храната ни пристигна.
Започнаха да бодат с пръчиците, като от време на време се споглеждаха и се усмихваха.
— Хубаво, а? — Ло Йин се обърна и поръча още две бири. После се намръщи. — Хей, Чен, я виж…
Чен се извърна с уста, претъпкана с пилешко, и погледна. На големия екран над тезгяха се бе появил УАЙУИ ЛУН. Из целия бар хората се обръщаха натам и млъкваха.
— Нищо не е — обади се Чен. — Пак някое съобщение за сватбата.
— Не… виж. Фонът е бял. Някой е умрял. Някой от Седмината. — Из претъпкания бар се разнесе приглушено мърморене. Неколцина станаха от столовете си и застанаха на бара, вдигнали очи към екрана.
Чен погледна Ло Йин и забеляза колко угрижено бе лицето му. На това ниво все още бяха много привързани към Седмината — каквото и да ставаше Горе или долу, в низините. Тук се идентифицираха със Седмината и им бяха яростно верни. „Щом Седмината са в беда, ние всички сме в беда“ — колко често беше чувал това през последната година и половина! И нещичко от това се бе поотъркало и о него — осъзна той, докато седеше там. Пулсът му се бе ускорил при вида на белия фон, върху който бе изрисуван символът на империята.
Свиреше военна музика. След това образът рязко се смени.
— Какво е това? — прошепна Ло Иин.
Разнесе се бръмчене, после всичко утихна. На екрана се виждаше стая с проста подредба, застлана с червен килим. В средата й бе поставено едно много здраво на вид парче дърво — голямо нещо, дълго горе-долу колкото ръка. Отгоре беше странно гладко, сякаш разтопено или излъскано от преминаващи подметки или вода, а отстрани в сивата му повърхност бе изрязан УАЙУИ ЛУН — Колелото на драконите.
За миг екранът остана беззвучен. После се разнесе гласът.
Беше същият глас, който преди бе чувал безброй пъти да чете официалните съобщения, но сега звучеше някак си по-зловещо, по-заплашително от всякога. А гласът в сянка — по-мек, по-песенен, говорещ на родния си мандарин — внушаваше същата мрачна заплаха.
Чен вдигна халбата към устните си и я пресуши.
— Чуй — Ло Йин отново постави ръка върху дланта му. — Имало е процес.
Гласът говореше бавно, внимателно, описваше какво точно се е случило. Бе станало убийство. Министърът на Танга, Лу Кан…
Чен усети, че му става студено. Лу Кан. Той сведе очи и потръпна.
Човек на име Едмънд Уайът признал убийството. Той го бил организирал. Той бил ръката, която държи ножа.
Чен се вцепени. Уайът? Кой, по дяволите, беше този Уайът? Защо не Бердичев? В записа Као Джиян бе споменал точно това име. Бердичев, не Уайът. Поклати глава — нищо не разбираше.
Образът отново се смени и там, пред тях, застана Уайът. Говореше срещу камерата. Призна, че бил виновен за всичко. Изпосталял — и все пак красив. Аристократ. Аристократ до мозъка на костите си.
Сред гледащите се разнесе остро съскане.
— Боклук! — изкрещя някой.
— Нахални копелета от Първо ниво! — кресна друг.
Чен сведе поглед, след това отново вдигна глава. Значи, оказа се, че в крайна сметка Као Джиян е сгрешил. Грешно се бе досетил. Жалко. Но тогава защо го убиха? Защо да го убиват, щом е сбъркал за Бердичев?
А дали НАИСТИНА беше сбъркал?
Лицето на Уайът се стопи и на екрана остана само образът на празната стая и дръвникът. Отново се възцари мълчание — и на екрана, и долу под него, в кръчмата. После изведнъж в дясната част на екрана започна движение. Двама едри мъжаги с напомпани мускули доведоха висок, кльощав човек в средата на стаята и го вързаха на дръвника — гърдите му опираха о него, а наклонената му глава стърчеше към милиардите зрители.
Човекът беше гол. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба, а на краката му имаше окови. Изглеждаше много болен. Вдигна немощно глава, устните му се дръпнаха назад в гримаса на страх. Главата му отново падна надолу. Обръснатата му глава приличаше на череп, по бледата му кожа бяха избили червени петна, а костите на раменете и лактите му сякаш всеки момент щяха да я пробият.
— Богове… — прошепна Ло Йин. — Изглежда вече полумъртво, горкото копеле!
Чен кимна — беше сякаш омагьосан, не можеше да отмести поглед от екрана. Единият от стражите се беше махнал от него. Другият се наведе над пленника, притисна здраво и грубо врата му с коляно и го прилепи към дръвника. После и първият страж се върна.
