По-рано същия следобед той бе проверил прислужниците сам за себе си — на никого нямаше вяра. Бе проверил всеки сервомеханизъм за изкривявания в програмата, всеки евнух марка „Джен Син“ — за отклонения в поведението. А след това, в последния момент, бе довел собствените си гвардейци. Сега точно те сновяха между гостите, сервираха напитки и предлагаха апетитни деликатеси. Във всеки момент Толонен можеше да подслуша всеки разговор и да чуе всичко казано чрез директната връзка в главата му. Гвардейците му хващаха всички разговори — разполагаха се така, че и една дума в Голямата зала не можеше да бъде изпусната. После всичко щеше да бъде прослушано и изследвано за скрити значения. Засега обаче само едно нещо наистина имаше значение: трябваше да опази Ли Шай Тун жив.
От години вече той се бе научил да разпознава враговете му, да предусеща всеки техен ход. Но сега нещата се променяха и в най-дълбокото кътче на сърцето си той знаеше, че напрегнатият мир, който съществуваше вече повече от век, беше на ръба на взривяването си. Дисперсионистите, скрита организация с доста свободна структура преди арестуването на Едмънд Уайът, сега се бяха превърнали в открита фракция в Камарата — не само уважавана, но и със стабилна подкрепа. Силата им бе нарушила традиционния баланс. През последните две години те бяха радикализирали Камарата и бяха успели да вдигната невероятен шум около Промяната.
Дошло беше времето за постигане на съглашение. Да се правят отстъпки. Но първо трябваше да ги застигне справедливостта. Заради смъртта на Лу Кан и заради обидите към Седмината.
Толонен си пое дълбоко въздух и ясно чу гласа на Леман в главата си. След два часа щяха да изтрият усмивката от лицето на това копеле.
Изслуша разговора между Шепърд и другите — беше му забавно как Шепърд ги поднася като риби към въдица само за да ги върти бавно в кръг. Но внезапната намеса на Хан Чин бе прекъснала крехката линия. Толонен погледна към тях и видя, че младият принц се е навел напред, с ръка върху рамото на по-малкото си братче, и чу ясно гласа му, предаван чрез келнера, застанал до Бердичев:
— ТРЯБВА ДА Е УЖАСНО, ХАЛ… ДА СЕ РОДИШ ТАМ, ДОЛУ.
— Кнут!
Тангът го викаше. Той се обърна и го приближи — пръстите на дясната му ръка тайно натиснаха копчетата по контролното табло, скрито под униформените му панталони, и изключиха гласовете в главата му.
— ЧИЕ ХСИЯ?
Хората около Танга му направиха място.
— Клаус ме пита за Де Вор. Той се връща утре, нали?
— Трябваше, ЧИЕ ХСИЯ, но полетът от Марс е бил забавен. Ще пристигне в утрото на сватбата.
— Добре. Клаус ми разправяше колко много искал синът му отново да служи под ръководството на майора. Надявам се, че ще му бъде предоставена тази възможност.
Толонен сведе глава. Онова, на което Тангът се „надяваше“, за него беше равносилно на заповед.
— Ще се погрижа лично за това, ЧИЕ ХСИЯ.
— Добре се е справил, както разбрах.
Тангът отново бе дипломатичен. Знаеше прекрасно как се бе справил Де Вор като главен офицер на охраната в колонията на Марс. Бе прочел всички доклади и надълго и нашироко ги бе обсъждал с Толонен.
— Наистина, ЧИЕ ХСИЯ. Дал съм името му на маршала за следващото вакантно генералско място.
— Твоето собствено? — усмихна се Ли Шай Тун.
— Ако Тангът чувства, че вече не съм му необходим…
— О, има още доста време дотогава, Кнут. Много, много време, надявам се.
Толонен се поклони ниско, невероятно доволен.
Точно тогава майор Ноченци се появи досами групата със сведена глава — чакаше разрешение да заговори.
Тангът го погледна.
— Какво има, майоре?
Ноченци продължаваше да стои със сведена глава.
— Съобщение, ЧИЕ ХСИЯ. За генерала.
Толонен са обърна към Танга:
— Ще ме извините ли, ЧИЕ ХСИЯ?
— Разбира се.
Той се поклони, обърна се и последва Ноченци към антрето, което използваха за координационен център на охраната. Щом вратата се затвори зад тях, Толонен се обърна с лице към майора:
— Какво има, Виторио?
— Кар се обади, сър. Проследил е човека.
— Какво?!
— Чака да говори с вас, сър. По прекия канал.
Толонен веднага побърза да натисне съответния бутон на таблото, вградено в бедрото му.
— Е, Кар? — знаеше, че Кар ще го чуе, където и да се намираше в Града. Гласът на Кар веднага му отговори — чуваше се толкова ясно в главата му, все едно бяха в една и съща стая.
— Простете, че ви безпокоя, генерале. Но съм сигурен, че го открих. Чудесно съвпада с профила, чак до белега. В момента го следя.
Толонен слушаше внимателно. Накара Кар да повтори координатите три пъти, преди да прекъсне връзката. После се обърна към Ноченци.
— Трябва да вървя, Виторио. Ти поемаш командването тук. Гарантирай с живота си, че нищо няма да се случи.
Ноченци сведе поглед.
— Сигурен ли сте, че лично трябва да ходите там, сър? Може да е опасно. Този човек е убиец!
Толонен се усмихна.
— Всичко е наред, Виторио. Пък и без това Кар е с мене.
— Дори и така да е, сър…
Толонен се разсмя.
