Само още едно нещо си струваше да се задържи. В затвореното с цип отделение на портфейла имаше едно малко метално кръгче, окачено на верига. Нещо като медальон. Той го вдигна внимателно, очарован от изящното му съвършенство, дъхът му секна в гърлото. Беше красив. Вдигна го, докосна висящото кръгче и то се завъртя. Забави се, после се врътна обратно. Взе да се върти напред-назад. Ким приседна на пети и се засмя тихичко, зарадван от откритието си.
Смехът секна в гърлото му. Той се обърна — беше чул колко близо са дошли другите, докато беше зает с онова, което бе намерил; подуши миризмата на застоялата им пот, когато те скочиха върху кулата.
Ким преглътна и стисна медальона в юмрук, после заотстъпва. Бяха трима, единият беше не по-голям от него, другите двама бяха по-високи и по-мускулести. Кръглите им очи алчно блестяха. Усмихваха се един на друг, оголили разкривени, изгнили зъби. Мислеха, че са го сгащили.
Той изръмжа и космите по тялото му настръхнаха, сякаш се готвеше да се бие, ала въпреки това продължаваше да мисли и да преценява; знаеше, че трябва да избяга. Огледа ги поред, пренебрегна най-малкия и се съсредоточи върху двамата по-големи. Разбра кой е главатарят и кой — подчиненият. После, толкова бързо, че не им остави никаква възможност да го спрат, той хвърли портфейла на земята, по-близо до онзи, който съвсем очевидно беше подчиненият. За миг вниманието им се премести от него към портфейла. Водачът се озъби и се метна към другия; опита се да сграбчи портфейла.
Ким забеляза възможността и се възползва от нея — метна се през парапета, надявайки се, че никой не е разбутал купчината отдолу. Късметът му проработи и той се шляпна меко в мократа лепкава тиня. Вдигна се на крака и ги видя — бяха се надвесили над парапета и гледаха надолу. След секунда-две щяха да скочат. Измъкна ръката си и се претърколи, после се вдигна на четири крака и побягна.
Чу виковете им, мекото шляпане върху лепкавата кал, когато скочиха долу. После те хукнаха подир него през кошмарния пейзаж, подскачайки между тъмните лъскави локви. Отчаянието го караше да поема рискове, да избира пътеки, които обикновено би пренебрегнал. И бавно, много бавно, той се отдалечаваше от тях, докато най-накрая погледна през рамо и откри, че вече не го преследват.
Обърна се и се изправи, загледан в преграденото устие на реката. Не можеше да различи кулата на фона на хълмистата земя. Нито пък се виждаше някой друг познат ориентир.
За втори път през този ден го обзе страх. Беше изминал дълъг път. Тази страна на сметището той не познаваше. Тук бе двойно уязвим.
Дишаше дълбоко, хилавите му гърди учестено се повдигаха. Ако сега го нападнеха — край с него. Клекна и се огледа — лицето му се сгърчи от безпокойство. Мястото изглеждаше пустинно, но знаеше, че не бива да се доверява на очите си. Погледна медальона в ръката си и се зачуди дали си е струвало да го намери, после заряза въпроса. Първо трябваше да се прибере вкъщи.
Бавно, с усилие, той се запромъква покрай сметището, напрегнал очи за най-малкия признак на движение, острият му слух долавяше и най-слабия звук. И отново късметът му проработи. Там, далече отляво, се появи голямата колона, която наричаха Портата, а под нея, посред самия боклук, и църковната кула. Ким се ухили и за пръв път откакто го бяха изненадали върху кулата, си позволи да притаи надежда. Продължи да се катери по неравната повърхност, промъквайки се към Портата.
Бе едва на няколко крачки от нея, когато земята под него поддаде и той пропадна.
Известно време лежа по гръб, задъхан. Не беше кой знае какво падане, и изглежда не си бе счупил нищо, но стените на ямата бяха гладки и очевидно много трудно щеше да се измъкне от нея. Земята под него беше мека, ала суха. Буболечки се разбягаха под опипващите му ръце, а въздухът бе топъл и някак си странно близък. Седна и захленчи — гърбът му се беше вдървил. Вратът го болеше, ръцете му се бяха възпалили, но нали можеше да се движи.
Вдигна очи. Над него отворът се виждаше като кръг на фона на още по-плътен мрак, все едно два нюанса на един и същи цвят. Кръгът бе с назъбени краища, сякаш нещо някога го бе запушвало. Умът на Ким започна пъргаво да щрака. Ямата някога бе имала капак. Може би дървен. И с годините той бе изгнил. Само неговата малка тежест се бе оказала достатъчна, за да рухне.
Опипа около себе си в мрака и откри потвърждение на мислите си. Навсякъде около него имаше меки, прогнили трески. После радостно напипа синджирчето на медальона и го вдигна към лицето си, доволен, че не се е повредил. Но после радостта му се изпари. Все още беше в капан. Ако не се измъкнеше скоро, някой щеше да дойде насам и да го намери. И тогава щеше да е мъртъв.
Огледа се объркано за миг, после отиде при стената на ямата и започна да я боде и удря. Извитите стени на ямата бяха иззидани от нещо като тухли. Ким опипа между тях — спояващият материал се оказа мек и ронлив на пипане. Взе да дълбае около една тухла и най-накрая я измъкна. Хвърли я зад себе си, протегна се малко по-високо и започна да освобождава друга.
