Потръпна ужасен. Стелеше се около него като лепило. Момчето лежеше върху него, а той го притискаше с огромната си тежест. Всяка негова пора бе просмукана с лепкавата му топлина. Мракът. Мракът, материята, от която бе съградена Глината.
Сънят го накара да заскърца със зъби, да седне и да се заклати болезнено напред-назад, стенейки тихичко. През последните няколко дни сякаш той бе буден, а всички покрай него спяха. Сякаш живееше в техния кошмар, а не в своя собствен. И все пак от този мрачен сън нямаше събуждане. Техният сън бе по-тежък от неговата надежда.
Изправи се, потръпна и чу как някой се раздвижи в мрака зад него. Значи време беше. Племето се готвеше да се мести.
Стана бързо и отиде в ъгъла на квадрата от тухли и камъни, в който спеше и си почиваше. После се върна и опакова малкото си покъщнина: одеяло, кремъчно острие, малките вързопчета с неговите съкровища и най-накрая едно квадратно парче плат, — нещо като шал — което бе принадлежало на майка му.
Онази, която той познаваше като своя майка, бе умряла отдавна. Бяха отвели и него заедно с нея от каруцата и той гледаше как те я повалиха край пътя — чувстваше смътно безпокойство от онова, което правеха, не разбираше защо пружинират така голите им задници, и защо пищи жената под тях. Но после те бяха започнали да я бият и той бе изкрещял и се бе опитал да отиде при нея, отчаян, за да я спаси. И това бе единственото, което знаеше, защото единият се бе обърнал и го бе ударил силно с опакото на ръката си, така, че го бе повалил в безсъзнание върху ниския зид.
И така той се присъедини към племето.
През повечето време той правеше, каквото правеха и те, без да се замисля. И все пак понякога го обземаше странна, необяснима болка — нещо, което не идваше от тялото, а бе като проблясък на светлината — нещо неуловимо, ала реално. Тревожещо реално. И той знаеше, че това има нещо общо с нея. Със смътното чувство за покой и безопасност. Единствения покой и единствената безопасност, които познаваше. Но той обикновено пропъждаше болката. Умът му трябваше, за да оцелее, не за да си спомня. Докато Бакси говореше, Ким стоеше на края на групата. Щяха да нападат малкото селище недалеч в долината, като разчитаха на изненадата, за да спечелят в схватката. Щяха да убият всички мъже и момчета. Жените, момичетата и бебетата щяха да пленят и да доведат живи.
Ким го изслуша, после кимна заедно с останалите. Това щеше да е неговото първо нападение. Той нервно стисна кремъка си, обземаха го поред ту вълнение, ту страх — горещ и студен поток в кръвта му. Щяха да убиват. А после щеше да има месо. Месо и жени. Ловците се смееха и сумтяха помежду си. Ким усети, че му потичат слюнки, когато се сети за месото.
Оставиха осем мъже да вардят селото. Останалите последваха Бакси в единична нишка край потока. Вървяха приведени, мълчешком. Четири групи мъже, които тичаха бързо и леко по пътя край брега, а калният, тинест поток обливаше стъпалата им. Ким вървеше последен и беше най-малкият. Тичаше зад тях като маймунка, ръцете му докосваха земята, за да пази равновесие, а той се бе привел напред, стиснал кремъка в зъби.
Преминаха през струпване на скали, през тясна ивица плоска гола земя и стигнаха до селото. Не можеха да се надяват на уменията си, само на изненадата. Бакси изскочи от скалите и мълчаливо притича през откритото пространство с високо вдигнат нож. Загнилия крак и Ебор мигом се спуснаха след него — тичаха колкото им крака държат. След миг ги последваха и останалите.
Почти се получи. Бакси почти беше стигнал стражата, когато се обърна и извика. Викът му се издигна, после тонът му се промени. Стражът се наведе — ножът бе забит до дръжката в гърдите му, върхът му стърчеше малко по-надолу от гърба му.
Ким приклекна на най-високата скала и продължи да наблюдава битката. Видя как Бакси крещеше и псуваше, докато се опитваше да измъкне ножа от гръдния кош на мъртвеца, после се опита да отбие удара на един от защитниците. Останалите се биеха с племето — някои се търкаляха по земята, други пък си разменяха яростни удари с кремъчни ножове и боздугани. Въздухът трептеше от сумтене и писъци. Ким усещаше вонята на страха и възбудата в мрака.
Гледаше — страхуваше се да слезе долу, в него отвращението се биеше с очарованието, което усещаше. Неговото племе побеждаваше. Бавно защитниците заотстъпваха, опитвайки се да удрят нападателите си, и един по един побягнаха. Неговите хора вече бяха започнали да изнасят припадналите жени и момичета и да кълцат труповете. Но все пак тук-там битката продължаваше. Ким забеляза и осъзна къде се намира, какво прави. Бързо притича през скалите и тупна на земята — беше го страх от онова, което щеше да направи Бакси, ако го е забелязал.
Беше се измъкнал. Бе проявил страх. Бе разочаровал своето племе.
