Ким забърза през неравната земя, като се препъваше, и се метна на гърба на един от бягащите защитници. Тежестта му повали мъжа, но онзи бе два пъти по-едър от Ким и само след миг Ким се намери по гръб, прикован, а белязаният едноок непознат се взираше в него отгоре. В единственото му око проблясваше смърт. Десницата му стискаше камък. Той го издигна.
Ким разполагаше само с един миг, за да действа. Сякаш виждайки някого горе над непознатия, той извика нервно, като гледаше над рамото му.
— Нинс! — изпищя той. — НЕ! My minnes ef yn-few! — ИСКАМЕ ГО ЖИВ!
Това бе достатъчно, за да накара непознатия да се разколебае и да премести тежестта си — той се полуизвърна, за да види кой е зад него. Беше достатъчно и за Ким, за да успее да се извърне настрани и да бутне мъжа.
Едноокият се претърколи и се обърна с лице към Ким, ядосан, че са го измамили, но съзнаваше, че всеки миг бавене приближава смъртта му. Замахна диво с камъка и не улучи. Ким се втурна напред с острия кремък, прицелен в най-мекото, най-уязвимо място, и щом удари, ръката му потръпна. След мига на отвратителния допир Ким видя как лицето на мъжа се измени и се превърна в маска на оголената болка. Едноокият бе кастриран — тестисите му бяха смазани.
Едноокият се строполи до Ким и повърна. Ръцете му стискаха унищожената му мъжественост. Ким дръпна рязко ръка, оставяйки острието забито в плътта, после се огледа нервно.
Бакси го гледаше с безумна усмивка.
Ким погледна назад, отвратен, и чу тежкото, болезнено дишане на нещастника. После Бакси се приближи с нож в ръка и заби върха му дълбоко във врата на Едноокия.
Едноокият се сгърчи и застина неподвижно.
— Да — каза вождът и се обърна. — ДОБРЕ. — Ким го гледаше как се отдалечава, тържествуващ, доволен от себе си, после отметна глава и зави.
Паяжина… паяжина от лепкав мрак. Ким почувства топлина, някакво вцепенение, което се разливаше вътре в него; ръка с осем пръста бавно го обхвана, като клетка, и го затегни надолу в мрака. Мракът се затвори над него като капак, изля се като катран в отворената му уста. После припадна.
Никога не го бяха чували да каже и думица. Бакси го мислеше за ням или просто за тъп, а останалите се водеха по него. Наричаха го „Лагасек“, или Кокорчо, заради навика му да гледа много съсредоточено предметите. И това бе за тях знак за неговото тъпоумие.
Сякаш цял век бе спал сред тях. Зловещите им форми и силуети му бяха станали също толкова познати, колкото и мракът. Беше ги гледал, без да разбира, бе смятал белезите и уродствата им за нещо естествено, не за отклонения от някаква дадена норма. Но сега се беше събудил. Гледаше ги с нови очи, ярката нишка на мисълта свързваше видяното от него с ярко осветения център на осъзнаването в тила му.
Огледа се и в светлината на мъждукащия огън видя липсващите им ръце и очи, сълзящите им рани и гноясалите струпеи; видя как кашлят, за да си поемат дъх, и как свирят гърдите им, колко са остарели за годините си, и се зачуди какво ли прави сред тях.
Седнал там сред праха, с корем, пълен с топла, гъста и мазна супа, той усещаше, че всеки миг ще се разплаче. Огледа малкия кръг от мъже и момчета и забеляза за пръв път колко са мършави, и странно потайни. Кривяха се и се чешеха. Протягаха се и се изправяха, за да уринират, очите им постоянно шареха, никога не се спираха на нещо задълго, също като слепите бели мухи, с които бе пълна Глината.
Да, сега го разбра. Беше започнало там, с онзи проблясък на нещо различно — онова видение от стъкло и сребро, на крале и светлина. Искаше му се да заговори на висок глас, да им разкаже какво е видял при Портата, какво бе направил, за да изплаши натрапниците, но навикът вцепеняваше езика му. Погледна мъничките си хилави длани, дългите си тънки ръце. Нямаше белези, но лактите му бяха охлузени и костта ясно се виждаше под плътта.
Отмести поглед и потръпна; лицето му бе изпълнено с болка и странен, невкусван досега срам, после отново се загледа в тях. Сега си говореха помежду си, и грубата им, полудивашка реч изведнъж му се стори чужда. Изнервяше го, сякаш той знаеше нещо по-добро, някаква дълбоко погребана памет за нещата преди да заживее в племето. Срещу него Тек и Загнилия крак си разменяха вяли удари в някаква дивашка приятелска игра, по изкривените им лица играеха светлини и сенки. Вдигна глава и инстинктивно ги подуши, после, щом осъзна какво прави, се укроти, изпълнен с внезапно силно отвращение от самия себе си.
Затвори очи за миг и усети топлина по лицето, ръцете и гърдите си. И това беше странно. Рядко имаха огън. Рядко седяха така, както бяха седнали сега, загърбили кръга на мрака, обкръжили кръга на светлината. Но моментът бе особен.
Бакси седеше на мястото си — върху големия кръгъл камък, и стърчеше над всички. Куп дърва — сам по себе си също съкровище, бе струпан до него. От време на време той протягаше ръка и хвърляше по някоя цепеница в пламъците, като ръмжеше от удоволствие.
