Доста време му отне, а върховете на пръстите му се охлузиха и разкървавиха, но успя. Коленичи на ръба на ямата, погледна надолу и потръпна — знаеше колко лесно би могъл да умре там долу. Почина си малко и тръгна, залитайки, към Портата, почти припаднал от изтощение. Там, почти до обширната шестоъгълна колона, имаше локва. Коленичи до нея и плисна застояла вода по лицето си.
И тогава се случи.
Мракът на локвата се разцепи. В средата на тъмното й огледало се оформи лъч от ярка светлина. Той бавно се разшири и най-накрая локвата се изпълни с толкова ярка светлина, че Ким приседна на пети и затули очи. Стълбище с широки каменни стълби, изкривени от лещата на водата, водеше надолу към тъмното сърце на земята.
Ким погледна нагоре, зяпнал от почуда. Портата се бе отворила. Светлината се изливаше във въздуха като огън.
Разтреперан, той отново погледна надолу. Повърхността на локвата блещукаше, набраздена от вълнички. После изведнъж мрачни ленти набраздиха светлината. В Портата се бяха появили силуети! Високи мрачни силуети, прави като копия!
Вдигна смаян поглед и се взря през пръсти. Криви сенки хвърляха назъбени силуети върху стъпалата. Ким коленичи вцепенен, взрян в портала.
Дъхът му секна. КАКВИ бяха те? Светлината блестеше върху мрака на огромните им, покрити от куполи глави — върху мигащия, сияен, бляскав мрак на техните глави. Глави от стъкло. А под главите — тела от сребро. Сребро, което ту се огъваше, ту се изправяше.
Бавно спусна ръце. Светлината изпълни очните му кухини, в средата на всяка зеница се заби бляскаво острие. Стоеше на колене в мрака, до ръба на локвата, и ги гледаше как слизат. Трима царе от стъкло и сребро, те преминаха толкова близо до него, че чуваше тихото им дишане.
Изпищя — суров, пронизителен звук, който сякаш се изтръгна от самата му сърцевина, после той се сгуши — знаеше, че смъртта е близо. Медальонът падна от ръката му, без той да забележи, проблесна във въздуха и водата го погълна.
Една от гигантските фигури се обърна и погледна сгушилото се момче — едвам разпозна в него създание от собствения си вид; виждаше само някакъв дребен разкривен силует. Треперещо животинче с крехки кости. Някакво мръсно зверче с дълги крайници.
— Глината… — измърмори той под носа си — думата бе изпълнена с нюанси: презрение, отвращение, съвсем лека следа на вина. После се извърна — радваше се, че маската на лицето му филтрираше вонята, която цареше тук. През инфрачервения визьор виждаше и други движещи се силуети, някои по-близо, други по-далече. Проблясъци на топлина на фона на студената чернота.
Продължи нататък и настигна другите двама. Зад него, спотайвайки се зад светлинния лъч, висок цял човешки бой, момчето се обърна и го проследи с очи как потъва в мрака.
После те се изгубиха.
Ким се протегна и се подпря с ръце на меката влажна земя. Престана да трепери, но устата му все още бе отворена; страхът му се бе преобразил в почуда.
Обърна се и погледна Портата; тръпка премина по гръбнака му.
A wartha! Горе! Думите се оформиха в главата му, обградени от страхопочитание, като литания. Загреба вода с шепа и накваси устни, после ги произнесе на глас шепнешком, с акцент, също толкова изкривен, колкото бе и самият той.
Отново потръпна, смаян от онова, което бе видял. И си представи цял свят, населен с подобни създания; свят от течна, бляскава светлина. Свят над мрака на Глината.
Устата му оформи малко О, кръгло като очите му.
Над него Портата започна да се затваря, колоната от ярко сребро взе да помръква, мракът бавно запоглъща широките стъпала. А после чернотата изглеждаше още по-дълбока, по-ужасна от всякога. Стискаше го като гигантска ръка, мачкаше го, караше го да се бори за всеки поет дъх. Отново изпищя — нова, непоносима болка, родила се в този миг, бе стиснала сърцето му и го мачкаше.
Светлината…
Пръстите му заровиха яростно в калта, после във водата — търсеха късчета перлена светлина. Но той бе ослепял.
Отначало пръстите му не напипваха нищо. После, за трети път, те се натъкнаха на гладкото синджирче, напипаха малкия метален медальон и го измъкнаха от водата, вдигнаха го към лицето му, притиснаха го здраво до устните му, без да разбира защо, и все пак той усещаше, че присъствието на медальона го успокоява, утешава го. Като обещание.
Това бе паяжина. Гигантска паяжина. Жива, трептящо жива, тя се простираше в мрака и го изпълваше с перли от светлина. Мъниста от влага висяха на прозрачните влакна от светлина. Тя се разрастваше, едновременно крехка и силна, невероятно силна. Светлината не можеше да се счупи. Той се взираше в нея със зяпнала уста и усещаше, че се издига, изпълнен с радост. Невероятна, бляскава радост, родена от нарастващата светлина.
Ким вдигна ръце към светлината — копнееше да я стигне. Само да можеше! Само да можеше да вдигне глава и да разкъса повърхността на мрака, в който бе вграден, и да поеме свеж въздух! Протегна се нагоре и усети как радостта стяга гърдите му като метален каиш и ги мачка.
И се събуди със сълзи в очите и глад в корема.
