Ядосан, Толонен го хвана за яката и го издърпа нагоре.
— Няма да позволя добри офицери да се самоубиват за нищо! Не си виновен ти! Разбра ли ме, капитане? Де Вор е бил прекалено хитър за тебе. Прекалено хитър за всички нас.
Не — помисли си той, щом срещна погледа на капитана. — Ти изобщо не си виновен. Но сега Де Вор е на свобода. Каква ли пакост ще стори?
Капитанът отстъпи назад и взе да се кланя, пребледнял. После, след рязката, ядна команда на Толонен, се обърна и изведе хората си.
Останал сам, Толонен се опита да уталожи яда си. Отново се приближи до прозореца, застана до него и се вгледа в неподвижните, тъмни форми на стотината кораба, приземени по негова заповед.
Това, че Де Вор е предател, беше сигурно. Доповръща му се. Нещо повече — това го подкопаваше, защото влизаше в противоречие с всичко, което той си мислеше, че знае за хората. Мислите му се върнаха към последните няколко години. Опитваше се да схване нещо. Би ли могъл да разбере? Имаше ли някакъв начин да разбере?
Не. Де Вор беше съвършеният офицер. Съвършеното копеле.
Толонен докосна контролните клавиши, вградени в китката му, и се свърза с майор Ноченци на другата страна на земното кълбо.
— Генерале? — гласът на Ноченци зазвуча ясно в главата му. Образът му — призрачен — си появи върху дланта на генерала.
— Виторио, искам да направиш нещо за мен.
Говореше бързо, ала ясно — изреди нещата, които искаше да се направят. Щом свърши, прекъсна връзката — знаеше, че времето е срещу него.
Значи ето я най-накрая войната, за която Ли Шай Тун отдавна разправяше, че ще дойде. Тайна, мръсна война, в която приятелят и врагът имаха едно и също лице. Война на парите, технологиите и, най-накрая, на чистата хитрост. И кой ли щеше да победи?
Толонен се усмихна.
Кар — помисли си той. — Ще използваме Кар. Той откри Чен. Може би щеше да открие и Де Вор.
Уан Ти отвори бавно вратата и много се изненада, когато видя едрия мъж пред входа, но още повече се изненада, когато отвътре се обади съпругът й и й нареди да го пусне да влезе.
Кар се поклони с уважение и свали ботушите си. Бос, той последва Уан Ти към дъното на апартамента, навеждайки се под спуснатите завеси.
Чен седеше на пода, облегнат на задната стена, скръстил крака. Бебето спеше в скута му. В окаяната стая нямаше много мебели. Двоен матрак бе грижливо сгънат до стената отдясно на Чен, до Кар стоеше ниска масичка. Уан Ти току-що бе сготвила и мирисът на гозбата все още изпълваше стаята. От далечната страна на дългата разделителна завеса отляво на Чен се чуваше как двете съседски момченца буйно си играят.
Кар се усмихна и отново се поклони, после се разположи срещу Чен.
— Как е бебето?
Чен погледна синчето си и нежно го погали по челото.
— Добре е.
— Чудесно.
Уан Ти послушно стоеше до него с наведена глава и гледаше встрани.
— Ще пиете ли чай с нас, ши…
— Кар… — едрият мъж се извърна леко и се поклони на дамата. — Благодаря за любезната покана, Уан Ти, но не. Трябва да говоря със съпруга ви по работа.
Тя кимна, взе бебето от скута на Чен и отстъпи назад. Кар я изчака да се промъкне зад завесата, преди отново да се обади. Тя щеше да чуе всичко, което казва, но илюзията за усамотение бе необходима. В това се криеше цялото достойнство, което човек би могъл да има по тези нива.
— Излезе прав, Чен. Бил е Де Вор.
Чен изсумтя; плоското му селско лице бе останало безизразно.
— И сега какво?
Кар бръкна в горния джоб на ризата си и измъкна тънка, „ледена“ пластинка.
— Ето — той му я подаде.
Чен се поколеба — спомни си за Джиян. И той беше сключвал сделки с ония Отгоре. И къде беше сега? При предците си. Беше мъртъв, духът му не бе намерил покой — нямаше синове, които да запалят благовония за душата му.
— Какво е това?
Кар се разсмя.
— Още си подозрителен, а? Няма нужда, Чен. Ти ни даде много повече, отколкото можехме да ти поискаме! Това… — той постави пластинката помежду им на пода. — Това е според уговорката. Пълна амнистия. Документите ти за гражданство. Пропуск за охраната за десет нива. И премия. Хиляда юана…
Чен трепна. Значи нямаше да последва Уайът на дръвника. Взря се в мъжагата с увиснало чене.
— Ти си КУАЙ, Чен. Оръдие. И то добро. Чак генералът се изненада, като разбра колко си добър — засмя се той. — Ние, типовете от Мрежата, бихме могли да ги понаучим на едно-друго, нали?
Чен все още се колебаеше. Дали всичко това не беше някакъв сложно организиран номер? Някаква ужасна гавра с него? Но пък защо? Защо да си правят този труд?
— Значи съм свободен?
Кар отмести поглед — съзнаваше, че зад едната завеса подслушва жената, а зад другата — съседите.
— Не точно. Ще се наложи да се преместиш оттук. След онова, което стана…
— Разбирам.
Кар го погледна в очите.
— Ще те заселим на ново място. И ще те обучим наново.
— Да ме обучите наново ли?
— Да. Назначен си на нова работа, Чен. Вече работиш в охраната. Като мой адютант.
Чен се втренчи в него, после сведе очи.
— Ами ако кажа „не“?
Кар сви рамене и се вгледа в едрия хан.
— Ти си Чен, не си склададжия. Остави тази работа на свестни хора като Ло Йин.
Чен вдигна поглед — изведнъж се беше ядосал.
— А как е Ло Йин?
