Но Толонен вече бе започнал да обмисля нещата — знаеше какъв огромен административен кошмар ще създаде всичко това. Щеше да се наложи да организират мрежа от постове пред Забранения град. Стаи за проверка. Хиляди, оборудвани със специална апаратура за издирването на фалшиви копия. Щеше да се наложи да обучават към две хиляди служители в тънкостите на етикета и „лицата“, които те трябваше да наблюдават.
Генералът въздъхна, после нахлузи по-здраво униформените си ръкавици — хеликоптерът го чакаше вече от двадесет минути. Трябваше да тръгва бързо, ако искаше да се срещне с Де Вор, който щеше да кацне с марсианската совалка.
— Това ще предизвика лоши настроения, Клаус. Но си прав, имахме късмет и след като вече знаем, че съществуват тези неща, не можем да си позволим да рискуваме. Животът на Седмината е в опасност и аз бих обидил и последния мъж или жена тук, Горе, за да ги защитя!
Еберт се засмя.
— Вярвам, че ще го направиш, Кнут Толонен.
После стана сериозен.
— Но защо точно сега, Кнут? Нещата вървят добре, не е ли така? Построили сме един добър свят, нали? Защо ще искат да го разрушат, а? Защо?
Толонен вдигна поглед и видя как го гледа Еберт. Той очакваше от него отговор.
— Защото свършва цикълът, Клаус. Усещам го, идва промяната.
Да — помисли си той. — И нещата, които смятахме за истински, вече не са. Погледна мъртвото нещо на масата и се сети за Де Вор. Това фалшиво нещо поне беше честно само към себе си. То беше НАПРАВЕНО фалшиво. Но хората? Кой би могъл да каже кое ги прави добри или лоши?
Беше едва четири сутринта и Нанкинското летище тънеше в мрак — само обширен кръг от светлина на пет ЛИ от централната сграда маркираше периферията на големия космодрум.
Толонен стоеше в най-високата канцелария в сградата на управлението на космодрума, а дежурният капитан бе застанал мирно пред него.
— Няма го? Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Младият капитан се поклони ниско на генерала. Беше се изчервил до уши.
— Не е на борда на кораба, сър. Когато нашите се приближиха, за да го арестуват, него просто го нямаше там. И никой не можа да каже къде се е дянал.
Толонен поклати невярващо глава.
— Невъзможно е! Как би могъл да слезе от кораба? Той е акостирал на орбиталната станция, нали?
— Тъй вярно, сър.
— Е? Бил е на борда преди някакви си осем часа, така ли?
— Тъй вярно, сър.
— Значи или е на борда, или на станцията, нали така?
— Не, сър. Претърсихме из основи и кораба, и станцията.
— Некадърници! Как така го оставихте да ви се изплъзне? — Гневеше се Толонен. — Че къде се е дянал? Навън ли е излязъл? Във вакуума? Не! Я си помисли, момче! Той ТРЯБВА да е тук. В Чун Куо. Но как е стигнал? Кой го е докарал?
— Сър? — капитанът вече беше напълно объркан.
— Какви служебни кораби са посещавали станцията през последните четири часа? Какви кораби, освен вашия собствен, са напускали станцията, откакто е кацнал корабът от колониите?
— Никакви, сър.
— Никакви?! Със сигурност…
— Поставихме САНИТАРЕН КОРДОН около станцията веднага щом ни дадохте нареждания, генерале. Никакви кораби не са се приземявали, нито са излитали от станцията през последните тринадесет часа.
Генералът потрепери.
— Кой беше на борда на вашия кораб? — тихо попита той.
— Сър? — капитанът го погледна с недоумяващ поглед. Нищо не разбираше.
— Доведете ги тук. Веднага. Всички, които са били на борда на вашия патрулен кораб.
— Сър! — капитанът се поклони и се обърна.
Толонен доближи прозореца и се взря в тъмния кръг отгоре. В главата му бушуваше водовъртеж.
Значи онова, което беше казал този КУАЙ, Као Чен, беше вярно. Де Вор наистина беше предателят. Толонен потръпна. Не беше за вярване. Де Вор… Този мъж беше такъв прекрасен войник. Отличен, много кадърен офицер. Нещо повече — беше му приятел. Добър приятел. Много пъти бе идвал на гости в дома му. Бе държал на ръце мъничката му дъщеря Джелка.
Толонен се извърна с лице към входа. Ако точно сега Де Вор влезеше в стаята и се закълнеше, че няма нищо общо с тази работа, бих ли му повярвал? Да! Дори и сега не мога да повярвам, че Де Вор е предател. Щях да го разбера. Със СИГУРНОСТ щях да го разбера…
И все пак — отсъствието му…
Капитанът се върна, последван от дванадесет други офицери. Строиха се и зачакаха какво ще каже генералът.
— Всички ли са тук?
Капитанът сведе ниско глава, после коленичи.
— Сър, аз… аз не знам как е станало това! — държеше главата си ниско наведена и гледаше встрани. Сякаш излъчваше срам.
— Значи и тях ги няма, а?
Капитанът продължаваше да стои на колене.
— Тъй вярно, сър.
— Колко?
— Двама офицери. Осем войници.
Толонен поклати невярващо глава. Десет души? Толкова силно ли беше влиянието на Де Вор? Или беше нещо друго? Извърна се, страшно раздразнен. Разбира се. Парите на дисперсионистите. Огромни суми. Достатъчни, за да купят двама офицери от охраната и осем от подчинените им.
— Богове! — прошепна той. — Колко би им струвало? Един милион юана? Десет милиона? Петдесет? — Потръпна, обърна се и погледна коленичилия офицер.
— Станете, капитане.
Капитанът си остана на колене.
— Провалих се, сър. Моля за разрешението ви да умра достойно.
