Сякаш някой произнесе тази мисъл в ума му и с нея той осъзна, че вече не е цялостно същество. В него имаше двама души, две „аз“ в един череп, в едно тяло. Единият — тъмен, другият — светъл. Единият го задържаше тук, другият копнееше да избяга. Тук, на вратата към Горе, те трябваше да се преборят помежду, си.
Известно време го бе обзел мракът и той стоеше там, без да мисли; животинското му „аз“ трепереше неконтролируемо, лиги се стичаха от брадичката му. После, толкова рязко, че изненада животното в себе си, Ким се метна към колоната и задраска по повърхността й в търсене на отвора.
Чуваше се как скимти от страх и след миг щеше да се дръпне победен, но изведнъж цепнатината се отвори с шумно изпускане на въздух и той се строполи вътре, върху гладкия чист под, закрил очи с ръце от непоносимо ярката светлина.
Светлината режеше очите му. Врязваше се в главата му като кремък. После вратата зад него се затвори със съскане. Беше в капан. Изхленчи страхливо и затрепери, притиснал крака към гърдите си, в очакване да умре.
Ала онова, което последва, му се стори по-лошо и от смърт. Светлината в стаята меко запулсира и един плътен глас прокънтя, изпълвайки тясното пространство.
— Kewsel agas hanow, map! Кажи си името, момче! Agas hanow!
Ким онемя и се наака. Мускулите му се сгърчиха в спазъм. Известно време не можеше изобщо да ги овладее. Отново беше безмозъчно животно, там, на пода, вътре в чуждата колона. Вонящо парче треперещо месо и кости. После светлината в него отново си проби път и изплува на повърхността на съзнанието му. Името му ли? КАК му беше името?
— Лага… — не можеше да го каже. Твърде малко опит имаше с говоренето. Пък и без това не беше вярно. Лагасек — Кокорчо — не беше неговото име; или ако беше негово име, то беше само името му за мрака. Майка му не беше му дала това име. Нито пък това бе името, което би искал да носи в светлината.
Опита отново.
— Ким — каза той най-накрая. Усети думата в устата си по-странно и неловко, отколкото в главата си. Гласът му едва изговори „К“-то, а останалото не се чу въобще.
— Kewsel arta — каза гласът. КАЖИ ГО ПАК. Прозвуча му много по-топло отпреди; по-успокояващо.
— Ким — каза той по-ясно и застина неподвижно — чудеше се какво ли ще последва.
— Da, Ким — рече гласът. ДОБРЕ. — Praga bos why omma? Защо си тук? Praga park why entradhe hemma pylla? Защо влезе в колоната? Gul nebonen sewya why? Преследваше ли те някой?
— Нинс — отвърна той. Не.
— Нинс — повтори гласът и се захили. След това каза нещо трудно за разбиране. Ким не разбираше думите — звучаха му като безсмислените звуци от неговите кошмари. — „Говори гладко, няма що“ Това последното май не бе отправено към Ким.
Ким седна и се огледа. После се изправи, приближи извивката на стената срещу мястото, където тя се бе отворила. Не, не беше сбъркал; там, на инак неопетненото лице на стената, имаше някакво очертание. Светло очертание, толкова бледо, че почти не се виждаше. Застана до него — опитваше се да схване.
— Xjx — обади се гласът. — My gweles why cafos an матрица — Виждам, че си намерил… Но последната дума беше нова. Беше като онези другите — чужда.
Ким трепна и се обърна рязко. Значи онова същество, което говореше, го наблюдаваше. И беше наблизо. Взря се в мътно осветения тунел над главата си и се опита да различи нещо в мрака, но тунелът изглеждаше празен.
— Матрица? — попита Ким, като произнесе думата внимателно, сякаш я опипваше с езика си.
Разнесе се смях — тих, топъл смях — и после гласът отново заговори.
— My bos ken tyller — каза той, сякаш това обясняваше всичко. АЗ НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ. HA AN TRA A-DHERAK WHY BOS UN матрица. ТОВА ПРЕД ТЕБЕ Е МАТРИЦА. Ef gul pyctrus ha patron. — ТОЙ ПРАВИ КАРТИНКИ И ШАРКИ.
Ким се напъна да разбере, ала не схващаше нищо от онова, което казваше гласът. Картинки? Шарки? Как ли пък ги правеше?
— Gasa-vy dysquehs why. — Нека ти покажа.
Бледото петно засия, после сякаш избухна в цвят.
Ким изпищя и отскочи назад, после заотстъпва, докато гърбът му опря отсрещната стена.
— Ef ny a-wra pystyk why. Golyas. Kensa un fas. — Той няма тебе повреди. Гледай. Първо лице.
На екрана се оформи лице. Типично лице от Глината, отчасти покрито с мрак, с белези и изкривявания — нищо необикновено. Ким кимна, напрегнато взрян в матрицата.
— Nessa, un patron. Un semple patron. Tyby kettep mun bos un men. — А сега картинка. Проста картинка. Представи си всяка точка — камък. — My muvya an meyn formya un form. Un patron. — Аз мести камъни и прави форма. Шарка.
Когато образът на екрана се промени, на него се изрисуваха три линии от по три точки. Квадрат.
— Den lufyow, le un bys — каза Ким. ДВЕ РЪЦЕ БЕЗ ЕДИН ПРЪСТ. Това бе най-дългото изречение, което бе казал досега.
— Ахааа… — каза гласът и този път се обади и втори глас в дъното. — Я го виж, може да брои. Това е рядкост. — Космите по врата му се изправиха, щом чу отново непознатия език, устните му се дръпнаха назад — тъмното му „аз“ бе враждебно към този език, то знаеше, че това е езикът на светлината.
