Без сам да знае обаче, той бе направил първата си крачка Нагоре. И когато гласът отново се обади, тонът му бе малко по-различен — не толкова топъл, сякаш говореше по работа.
— Dos ogas an матрица, Ким. Dos ogas ha my deryvas why fatel muvya an meyn a drorhe.
ЕЛА ПО-БЛИЗО ДО МАТРИЦАТА, КИМ. ЕЛА ПО-БЛИЗО И ЩЕ ТИ ПОКАЖА КАК ДА МЕСТИШ КАМЪНИТЕ.
Клаус Еберт, глава на „Джен Син“, втората по големина компания в Чун Куо, погледна трупа на масата за дисекции и бавно поклати глава.
— Не, Кнут. Никога не съм виждал нещо подобно.
Посочи вътрешната му структура — липсата на далак; опростената дихателна система; изкуствения гръден кош; стомахът и червата бяха заместени от една-единствена торба, запечатана и несвързана с ануса. Най се набиваше в очи плоската, компактна батерия, приличаща на лакирана манерка, поставена на мястото, където в човешкото тяло се намира черният дроб.
— Ще накарам и експертите ми да го погледнат, но не е „Джен Син“, това е сигурно. Дори не е органичен. Това е просто машина — прекалено проста, за да функционира по-дълго от няколко месеца. Тя не може да храносмила. Дори не може да произвежда кръв. Който и да го е направил, направил го е само за бърза употреба.
Еберт се обърна с лице към генерала. Физиономията му беше пепелява.
— Богове, Кнут, но това толкова прилича на мене! Като го погледна, все едно е умряла част от мене!
Генералът се взря за миг в очите на стария си приятел, после отново погледна към полуразрязания труп. Беше съвършено копие. Прекалено добро в някои отношения. Беше го видял на филма, преди хората му да го неутрализират — забелязал бе колко хитро имитираше то гласа и маниерите на Еберт. И ако в него имаше нещо неестествено, в речта му, в жестовете му се долавяше нещо прекалено въодушевено — но това се забелязваше само на ретроспекцията. Оказало се бе достатъчно добро, че да преметне личния екип на Еберт. Но очите… Когато пристиснаха това нещо в ъгъла на частния апартамент на Еберт, тези очи горяха като очите на наркоман.
— Кой може да го е направил, Клаус? Кой притежава ноу-хау?
Еберт се разсмя нервно.
— „Джен Син“. Може би и „Мед Фак“. Никой друг. Поне на тази планета.
Генералът го погледна остро.
— Значи мислиш, че е дошло отвън? От някоя колония?
Еберт отлепи очи от мъртвото нещо на масата, после му и обърна гръб.
— Не знам, Кнут. Преди шест месеца щях да ти кажа „не“, но оттогава видях някои странни неща… Там контролът е много по-слаб. Декретът има много по-малка сила… — той поклати глава. — Седмината трябва да направят нещо, Кнут. Още сега. Преди да е станало твърде късно.
— Знам — просто отвърна генералът. Но мислеше за Де Вор. Ако онова, което казваше онзи КУАЙ Чен, беше вярно, това би обяснило много неща.
Ами Уайът? Отхвърли тази мисъл. Уайът беше виновен. Имаше доказателство. И все пак…
Еберт го гледаше със страх в очите.
— Какво значи това, Кнут? Защо ще искат да ме копират? Не разбирам.
Генералът потръпна. Нито пък аз, поне не напълно, но както и да е, сега вече съм предупреден. Можем да сложим наблюдателни постове. Да сканираме за копия. Да бъдем сигурни, че нищо подобно няма да се промъкне в Забранения град.
На сватбата щеше да има повече от 100 000 гости. И на никого от тях не трябваше да се позволява да влиза, преди да е минал през теста. Защото ако дори само едно от тези… НЕЩА се промъкнеше вътре, сигурно щеше да стане голяма беля.
Протегна ръка и хвана стария си приятел за рамото.
— Съжалявам, Клаус, но мисля, че с това нещо са искали да заместят тебе на сватбата. Това е бил техният начин да се промъкнат до Танга.
— Искаш да кажеш, възнамерявали са да ме убият, а, Кнут?
Толонен срещна погледа му.
— Така мисля. Знаят колко си близък с Ли Шай Тун и това… — той се поколеба, след това отмести поглед и поклати глава. — Виж, не знам кой стои зад всичко това, Клаус, но не можеше да се появи в по-лош момент.
— Или в по-добър?
Толонен се извърна.
— Какво искаш да кажеш?
Еберт гледаше лявата ръка на репликанта; гледаше пръстена на показалеца му със знака на две разделени ДНК-спирали — точно копие на собствения му пръстен. Отново погледна Толонен.
— Просто ми изглежда странно, Кнут, това е. Странно, но колко лесно хванахме този. И все пак не мога да повярвам, че те биха искали ние да знаем за това. Това… — той посочи приличащото на труп нещо върху масата. — То трябва да е струвало… ами… осемдесет, може би дори сто милиона юана, за да се произведе. И то без първоначалната цена на материалите. Ами че тук е включена технология за памет, която още не сме и започнали да изследваме в „Джен Син“. Само това би им струвало минимум двеста-триста милиона юана. А може би три-четири пъти по-скъпо. Не могат да го хвърлят ей така, нали?
— Предполагам, че не.
