— Е, братко… — обърна се той с лице към Йозеф. И щом го каза, видя как Ирина се доближи откъм гърба на по-малкия му брат, затегна здраво жицата около врата му и го дръпна надолу със странна, нечовешка сила.
Щом Хан Чин влезе в Чиен Чин Кун — Двореца на небесната чистота, — всички прислужници направиха пълен ко ту. Редове от маси бяха наредени по цялата дължина и ширина на голямата зала. Хиляди маси изпълваха пространството между колоните. Покривки в императорско жълто покриваха всяка маса и върху всяка бе струпан огромен куп сватбени дарове.
Хан Чин се огледа и влезе в сумрачната зала. Двама прислужници веднага побързаха да придружат принца — единият тръгна пред него, другият плътно го следваше. И двамата носеха прости маслени фенери на дълги пръти. По традиция тези зали оставаха неосветени от съвременни енергийни източници — традиция, която никой не се опитваше да променя.
Хан Чин се разходи между масите, разгледа предметите, после се обърна — светлината падаше отгоре върху лицето и раменете му, тъмните му очи сияеха влажно. На всички страни се простираше по една негова сянка — като призрачни танцьори — тъмни, дълги и слаби, трептящи на неравната светлина.
— Юан! Ела! Виж!
Ли Юан бе спрял на високата врата и се бе втренчил в богато украсения таван. За първи път идваше в Имперския град и бе смаян от царящата в него разточителност. В сравнение с него техният собствен дворец въпреки лукса си изглеждаше толкова малък и гаден. Това беше великолепие в невъобразим мащаб. Красота — все пак тази красота си имаше и тъмна страна. Знаеше историята: бе научил как чин — манджурците, — които бяха управлявали тук повече от два века, бяха паднали, повалени от собствената си преданост, гордост и невежество. Този дворец — всъщност този град от дворци — бе построен върху страдание. Чрез несправедливост и експлоатация.
Историята на Чун Куо — беше низ от мечти и разочарования, огромни цикли на величие, последвани от упадък. Сякаш огромно колело се въртеше в самото време, неизбежно издигаше хората и после ги хвърляше в бездната, за да се разбият заедно с мечтите си за мир или за по-нататъшни победи. Така беше вече три хиляди и повече години, но трябваше да свърши, след като бе построен огромният Град. Жестокото въртене на Великото колело трябваше да спре и да сбъдне мечтата за десет хиляди мирни години.
Но отново ли се бе завъртяло Великото колело, невидимо под леда? Или вече бе изпълнило пълен кръг? Те ли бяха новите чин, обречени на свой ред да паднат?
— Юан! — Хан бе застанал до една от масите и го гледаше. — Стига си сънувал наяве и ела! Погледни това!
Ли Юан го погледна, после се усмихна и отиде при него. Един прислужник осветяваше пътя му.
Хан Чин му подаде статуетка на кон.
— Красиво е, нали? В този край са изложени всички дарове от по-важните семейства. Конят е от семейство Пей.
Ли Юан го повъртя в ръце и му го подаде. Беше от чисто злато.
— Много е тежък, нали?
Хан се засмя.
— Не толкова тежък, колкото сребърния феникс, който ми е изпратила Камарата на представителите. Трябва да го видиш! Огромен е! Цели осем души трябваше да го внесат!
Ли Юан се огледа — взираше се в сенките от всяка страна. Масите сякаш нямаха край и върху всяка имаше малко съкровище.
— Нямат край, а?
Хан поклати глава със странен израз в очите.
— Не — той се засмя нервно. — Да се смаеш. Тук има повече от осем милиона предмети. Знаеше ли го, Юан? От седмици ги описват! И през цялото време идват още и още! Секретарският отдел не спира да работи денонощно само за да изпраща благодарствени писма. Всъщност толкова е зле, че се е наложило да наемат допълнителни 10 000 души!
Хан се умълча за миг и се загледа в пълната със сенки стая. Светлината на фенерите хвърляше отблясъци в тъмната му коса. После той се обърна и погледна Юан в очите.
— Знаеш ли, ти ти, мислех си…
Ли Юан се усмихна на обръщението. Означаваше „малко братче“. Но между тях то звучеше по особен начин. Като знак за обич.
— ТИ да мислиш?!
Хан Чин се усмихна и отново отмести поглед — лицето му имаше по-замислен израз от обикновено.
— Виж всичко това. Напълнило е тази зала и още пет. Чак преливат. И все пак, ако трябваше да прекарам целия си живот просто в разглеждане на тези неща — да ги вдигам, да ги докосвам… — той поклати глава и сведе очи. — Изглеждат някак си прахосани. Аз не бих могъл да разгледам и половината, нали?
За миг помълча, после остави кончето.
— Какво ли няма тук!
Ли Юан се вгледа в брат си. — Значи, това място потиска и тебе. Оглеждаш се и мислиш: колко приличаме и ние на АИ ХСИН ЧИЯО ЛО — манджурците — и все пак — колко сме различни. Но после се питаш: различни в какво? И започваш да се тревожиш да не те споходи същата съдба. — Усмихна се, по гръбнака му пробягна лека тръпка. — О, Хан Чин, колко те обичам заради това, че си способен да се тревожиш. Това ще ти помогна да станеш добър Танг — защото така остро усещаш, че си отговорен. Не се променяй, скъпи ми големи братко. Никога не забравяй своите тревоги, защото те — това си ТИ, това е всичко истински добро в тебе.
