Поколеба се после разряза едната гърда. Бликна кръв и потече по гладката кожа на тялото. Толонен се стегна и отново заби ножа, разтвори плътта и разкри твърдата предпазна обвивка под нея. Да, беше също като другите. Всички имаха предпазни обвивки над най-важните си органи и под лицето. Сякаш онзи, който ги беше правил, ги бе проектирал да издържат на тежка стрелба: да издържат достатъчно, че да нанесат максимална вреда.
— Чуй, Виторио. Искам досиетата на всички марсиански колонисти, които още не сме прегледали. Докарай елитен отряд да ги залови още преди да са стигнали портите. Искам да хванете живо поне едно, разбра ли ме?
Живо… — Полазиха го мравки. — Исках да кажа — функциониращо. Тези неща никога не са били живи. Не и в действителност.
Стана и махна на техниците да отнесат нещото.
— А, Виторио… Предупреди хората си, че са опасни. Вероятно никога не са се сблъсквали с по-опасно нещо от тях.
Веднага щом пристъпи в пространството между Градовете, Йозеф Кренек разбра, че нещо не беше наред. Гостите се редяха на опашка и минаваха през нещо като постове на охраната. Постове, които не трябваше да бъдат там. До него Хенрик и Ирина изобщо не усещаха, че става нещо. Но нямаше и как да се усетят: те бяха програмирани много по-просто от него.
Огледа се и се опита да прецени ситуацията. Елитни отряди от по трима души бавно вървяха покрай редиците от хора и проверяваха личните им карти. По-нататък, над нещо, което изглеждаше като някакъв капан за плъхове, се издигаха стражеви кули.
Разбрали са за нас — досети се той веднага. — Тези порти са сканиращи устройства.
Той дръпна нехайно Хенрик и Ирина назад, далече от опашката, все едно бяха забравили нещо в приемната зала. После с напрегнат шепот им обясни какво според него ставаше.
— И какво ще правим? — Хенрик впи студените си бистри очи в неговите. — Нямаме инструкции.
Йозеф му отговори незабавно:
— Искам да отидеш там, Хенрик. Искам да отидеш при някой от онези отряди и да ги питаш защо трябва да се редим на опашка. Искам да разбереш какво търсят. Става ли?
— Ами ако търсят мене? Ако се опитат да ме арестуват?
Йозеф се усмихна студено.
— Тогава ги доведи тук.
Гледаше как Хенрик се приближи и ги поздрави и веднага забеляза реакцията на войниците. Чу как крещят въпроси, после видя как Хенрик се обръща и сочи към него и Ирина.
Е, добре — помисли си онази част от него, която беше Де Вор. — Можеше и да стане. Можеше да стане разкошно. Представете си само! Как и дванадесетте се изкачват по мраморните стъпала и носят смъртта в ръцете си, а Фамилиите капят като листи пред тях!
Усмихна се и се обърна към Ирина:
— Не прави нищо, докато аз не ти кажа. Ще се опитам да мина през тях — той посочи лабиринта от екрани, коридори и стражеви кули. — Но не направо. Ако имам късмет, ще се промъкна. Ако ли не…
Хенрик се приближи и застана пред тях. Един от елитните стражи го държеше хлабаво за ръката. Насам бързаха и други отряди.
— Какъв е проблемът, капитане? — Йозеф се изправи — спокоен, лице в лице с офицера.
— За вас — никакъв, сър. Но се боя, че брат ви и съпругата му трябва да ме придружат. Имам заповед да задържам всички марсиански колонисти.
Йозеф скри изненадата си. Защо не и мене? — зачуди се той. После се досети. — Схванали са връзката с Марс. Но мене не ме доведоха оттам. Аз вече бях тук. Първият, който пристигна. Гвоздеят на плана.
— О, богове — погледна той загрижено Хенрик. — И все пак сигурен съм, че е просто някакво недоразумение, братко. Най-добре е да слушаме тези момчета, а? Докато изясним нещата.
Капитанът поклати глава.
— Съжалявам, сър, но имам заповед да задържам само марсианските колонисти.
— Разбира се, капитане — в миг той отново бе Йозеф Кренек във възможно най-подмазваческия си вид, сякаш се опитваше да убеди клиент да купи нов продукт. — Позволете ми да придружа по-големия си брат и съпругата му. Има си закони за несправедливото задържане и за правото на представяне. Или са отменени?
Капитанът се поколеба — вслушваше се в заповедите, звучащи в главата му, после кимна отсечено.
— Казаха ми, че можете да дойдете и вие, ши Кренек. Но моля ви, не се намесвайте. Това е важно. Сигурен съм, че бързо ще го уредим.
Кренек се усмихна и ги последва мълчаливо. Да, сигурен съм, че ще го уредим бързо. Но не тук. Още не.
Генералът погледна през еднопосочното стъкло натъпканите в малката стаичка мъже и жени.
— Е? — попита той. — Това всичките колонисти ли са?
Ноченци кимна.
— Всички до един. Общо шестдесет и двама.
Толонен погали замислено брадичката си, след това се обърна и погледна майора в очите.
— Можем ли да инсталираме порта тук? Искам да проследя всичките останали копия. Но не искам да бъдат унищожени. Разбра ли?
Ноченци кимна.
— Моите хора вече работят по това.
— Добре — първата му инстинктивна подбуда бе да изтрови всички копия, но им трябваше едно функциониращо. За да го проследят. За да установят откъде бяха дошли и да се доберат до хората зад тях.
— Какъв процент от колонистите се оказаха копия?
Ноченци погледна лейтенанта си, който се поклони и отговори вместо него:
