Хан Чин се бе преместил. Сега разглеждаше един от големите гоблени, закачени, на страничната стена. Ли Юан се приближи и застана до него. За миг и двамата мълчаха и гледаха яркоцветния пейзаж на неравната, колеблива светлина. После Хан коленичи и обгърна с ръце раменете на Юан.
— Знаеш ли, Юан, има моменти, когато ми се иска да не съм наследник — гласът му бе стихнал до шепот. — Понякога искам просто да се откажа от всичко това и да бъда нормален човек. Разбираш ли?
Ли Юан кимна.
— Разбирам те достатъчно добре. Ти си като всички хора, Хан. Най-много искаш онова, което не можеш да имаш.
Хан помълча за миг, после поклати глава.
— Не. Не ме разбра. Искам, защото го искам. Не защото не мога да го имам.
— Ами Фей Йен? Какво ще кажеш за Фей Йен? Би ли се отказал от нея? Би ли се отказал от коня си? От прекрасните си дрехи? От дворците извън Града? Наистина ли би се отказал от всичко това?
Хан се взря напред с неподвижно лице.
— Да. Понякога си мисля, че бих могъл.
Ли Юан се обърна и погледна брат си в лицето.
— А аз понякога си мисля, че си луд, големи братко. Светът е твърде сложен. Няма да е толкова просто за тебе. Пък и без това никой никога не получава онова, което наистина иска.
Хан се извърна и се втренчи в него.
— Ами ТИ какво искаш, ти ти?
Ли Юан сведе очи, бузите му леко поруменяха.
— Трябва да вървим. Татко ще ни търси.
Хан Чин се изправи и загледа Ли Юан, който вървеше между масите към голямата порта, следван от прислужника с фенера. Не — помисли си той. — Изобщо не ме разбираш, малки братко. Веднъж да не усетиш накъде бия.
Тази мисъл бе покълнала в съзнанието му през последната година. Отначало беше фантазия — нещо, с което се забавляваше от време на време. Но сега, днес, тя му изглеждаше съвсем ясна. Щеше да се откаже. Щеше да застане долу и да коленичи пред по-малкия си брат.
Защо не? — помисли си той. — Защо ТРЯБВА да съм аз?
Значи ще е Ли Юан. Хан се усмихна и кимна на себе си. Да. Така ще бъде. Ли Юан ще бъде Танг, а не Ли Хан Чин. И ще бъде велик Танг. Може би най-великият от всички. И той, Ли Хан Чин, ще се гордее с него.
Да. Така ще бъде. Той ще настоява да бъде така.
Мария Кренек се поклони раболепно — съпругът й, Йозеф, вече се бе придвижил напред.
— Дълбоко съжалявам, госпожо Ю. Мъжът ми днес не е на себе си. Сигурна съм, че нищо не искаше да каже.
Госпожа Ю вдигна вдървено ръка. Лицето й бе почерняло от гняв. Освободи по-нисшестоящата жена и се обърна към двамата придружаващи я мъже.
— Как смее да зяпа така през мен, все едно, че не ме познава! Ще се погрижа това високомерно копеле да бъде лишено от прилична компания! Ще го дръпна няколко нива по-надолу. Брат му като е представител на Марс, той си мисли, че може да обижда когото си ще! Е… Ще видим!!!
Мария отстъпи назад, ужасена от чутото. Не си струваше да ставаш враг на госпожа Ю. Тя имаше достъп до Низшите семейства. Събиранията й бяха важна част от живота Горе, а самата тя бе средството, чрез което двама мъже можеха да се съберат за взаимна облага. Тя бе унищожавала и по-големи клечки от Йозеф Кренек, а сега щеше да унищожи и него.
— Йозеф — тихо, ала настоятелно прошепна тя, щом настигна мъжа си, и се вкопчи в ръката му. — Какво си мислеше? Върни се и коленичи пред нея! Кажи, че съжаляваш. Моля те, Йозеф!
Той погледна ръката й, вкопчена в неговата, после брат си и жена му. След това изненадващо отблъсна ръката й.
— Прибирай се вкъщи, Мария! Веднага! На мига!
Ченето й увисна. После лицето й стана тъмночервено и унизена повече отвсякога, тя се обърна и побягна.
Гласът на Ноченци прокънтя задъхано в главата на генерала:
— Кнут! Хванахме нещо!
Генералът стоеше до задния вход на една от стаите на охраната. Тъкмо я бяха разпечатали и бяха изнесли навън нещото, което се бе опитало да мине през нея. Както и другите, то обезпокояващо приличаше на човек — беше по-добро от копието на Еберт. По-различно. Много по-сложно устроено. Сякаш копието на Еберт бе опит да ги отклони от следата.
— Какво е, Виторио?
— Проверих списъка на гостите, пристигащи в Нанкин. И познай какво намерих?
— Дошли са от Марс.
— Точно така.
— Всичките?
Досега бяха хванали осем копия. Осем! Страх го бе да си помисли какво щеше да стане, ако не бяха открили фалшивия Еберт. Но за разлика от „Еберт“ тези бяха въоръжени. Представляваха ходещи арсенали, въоръжението им бе скрито вътре в плътта. Само двама да се бяха промъкнали, щяха да предизвикат неописуем хаос. Но осем…
Ноченци се поколеба — получаваше потвърждение; после се обади:
— Досега — всички до едно.
Толонен коленичи над мъртвото нещо, извади ножа си, разряза коприните и разкри торса му. Това беше копие на млада, седемнадесетгодишна жена, дъщеря на водещ бизнесмен от групата Брахе. Той чакаше вътре в Забранения град и нямаше представа, че дъщеря му е била убита още преди месеци и е била заместена от това нещо. Толонен потръпна — опитваше се да не позволява на чувствата да замъглят мисленето му. Лош ден се случи. Много лош. Но можеше да е и много по-зле.
