След около два месеца си мислиш да приключиш. Вместо това си позволяваш да се влюбиш. В един слънчев юлски следобед лежиш между дърветата на кампуса на Колумбийския университет и си даваш сметка, че са минали шест месеца. Хората ти казват каква си късметлийка, че момче като него е останало с момиче като теб толкова дълго, без да я притиска за секс. Усмихваш се и казваш, че знаеш.
И ти го знаеш. Не можеш да повярваш, че е твой. Понякога заспива или може би се преструва. Знаеш само, че е тук, че очите му са затворени и макар ръката ти да е изтръпнала, не можеш да си представиш да я измъкнеш изпод главата му. На седемнайсет си. Любовта е по-сладка, отколкото изобщо си очаквала.
Една вечер родителите ти отиват с колата до Ню Джърси, за да набират средства за благотворителност. Той идва. Двамата „гледате филм“, това е код, който значи, че се натискате. Преди две седмици „гледахте“ „Реквием за една мечта“. Не можеш да цитираш реплика от филма, дори животът ти да зависи от това.
Тази вечер е „Боен клуб“. Никога не си го гледала. Той, както всички момчета, казва, че му е любимият. Това няма значение. Нищо, свързано с „Боен клуб“, няма значение. Значение има кожата му върху твоята, топлината на дъха му върху лицето ти. Пръстите му в косата ти, по бедрата ти, между краката ти. Чувстваш се толкова дръзка, толкова щастлива, че си го открила, за да те напътства. Ето какво са ти казали списанията да търсиш:
Някой, когото харесваш и който също те харесва. Момче, на което можеш да се довериш.
Носиш пола. Едуард Нортън оплаква дивана си, стереоуредбата си, хубавия си гардероб, а приятелят ти притиска два пръста в бельото ти, а после бързо, преди дори да се усетиш, е вътре в теб. Нещо, за което досега не си се сещала: полите означават по-лесен достъп, особено през лятото, без чорапогащи и слоеве вълна, плетящи граници между теб и света.
Пръстите на приятеля ти се хващат на работа. Можеш да се справиш. Поемаш си дъх и си казваш да се отпуснеш.
Брад Пит е в мазето, обяснява първото правило на Бойния клуб. Приятелят ти смъква бельото ти по краката ти. Никога през живота си не си се чувствала толкова гола. От гърдите ти изригва смях като кашлица. Приятелят ти отговаря, като те целува по-настойчиво.
Тук настъпва ескалация, която не можеш напълно да осмислиш. Лицето на Едуард Нортън се разбива върху циментовия под. Ти и приятелят ти сте голи от кръста надолу.
Хората са ти казвали да кажеш „не“. Никога не са казвали как. Били са съвсем категорични, че светът няма да спре заради теб и че е твоя отговорност да забавиш нещата, но никой никога не ти е дал други напътствия. Никой не ти е казал как да погледнеш в очите човека, когото обичаш, и да му кажеш, че искаш да спре.
В идеалния случай сладкото ти гадже би разбрало, без да се налага да му казваш. Би забелязал, че ръцете ти са се отпуснали, че зъбите ти тракат. Но Едуард Нортън разпраща имейли с поеми до колегите си и гаджето ти се пресяга за презерватив. Не си имала представа, че ги държи в едно джобче на раницата си. Не си имала представа, че си има система за тези неща.
Брад Пит изнася монолог как рекламата унищожава душата. Гледаш, докато приятелят ти прониква в теб. За първи път ти е и това се случва, защото ти беше твърде уплашена, за да кажеш „не“. Защото момчето, което го направи, забрави да те погледне в очите.
През следващата седмица му оставяш гласово съобщение. Казваш му, че си мислила за това и е по-добре двамата да скъсате. Затваряш телефона и се разплакваш.
Години по-късно пишеш името му в търсачката на Фейсбук. Профилът му е заключен, сив квадрат на мястото на снимката му. Няма да се сприятелиш с него.
Междувременно оцеляваш. Разбира се, че оцеляваш.
Отново правиш секс. Понякога лош секс. Понякога отегчителен секс. По-често, отколкото би искала, се улавяш, че се връщаш към онзи момент.
Не забравяш първия си път. Никога не забравяш момчето, което те научи как да оцеляваш като странник в собственото си тяло.
Всяка вечер го питаш кога и всяка вечер отказва да ти каже.
— Скоро ще разбереш — отговаря. — Защо изобщо е това бързане? Не е като да се налага да бъдеш някъде другаде.
Казва, че не са приключили със събирането на багажа. Колко ли неща имат? Не е богат човек. Дрехите му са спретнати, но износени. Навремето е споменавал домашни задължения, подове, които трябвало да чисти, пране, което да простира. Тежестта на света на плещите му без ничия помощ, още по-малко срещу заплащане, която да го облекчи. Но те са живели в тази къща от години и сега трябва да изровят съдържанието на семейната си история, всяко късче хартия, всяка джунджурия, захвърлена настрани. Потеглят на път и трябва да решат кое да остане и кое ще дойде с тях. Трябва да заминат и да се установят някъде другаде.
И тогава една вечер той влиза и казва:
— Да тръгваме.
Отнема ти секунда. Когато разбираш, застиваш. Изправя те на крака и се заема с веригата. Има ключ — през цялото време е имало ключ — усещаш няколко подръпвания. Веригата се изхлузва от крака ти с тропот. Чувстваш се невъзможно лека.
