Разказва ти го така, сякаш идеята е изцяло негова. Сякаш никога не си посявала семенцето, никога не си правила предложение. Ще те премести в новата къща посред нощ. Никой няма да види. Ще имаш стая. Ще прекарваш по-голямата част от времето в тази стая. Ще си заключена с белезници за радиатора, освен за да се нахраниш, да се изкъпеш и да спиш. През повечето сутрини ще има закуска, обяд през някои от уикендите, вечеря през повечето вечери. От време на време ще трябва да пропускаш ядене. Никой наемател, все едно колко е дружелюбен или в нужда, не би се хранил с хазяина си и дъщеря му през цялото време.
Нощем ще спиш прикована с белезници към леглото. Ще те посещава както винаги. Тази част не се променя.
Ще бъдеш тиха. През цялото това време ще бъдеш много тиха.
Ще говориш с дъщеря му само по време на хранене, само колкото да не събудиш подозрения. Затова ще се храните заедно: ще те направи достъпна за нея, за да не проявява любопитство към теб. Няма да ѝ бъдеш интересна. Ще се превърнеш в част от живота ѝ — скучна, такава, че дори да не ѝ минава през ума да си задава въпроси.
И най-вече ще се държиш нормално. Набляга на това няколко пъти, между правилата за къпане, правилата за спане и правилата за хранене. Не можеш да издадеш никакъв знак за истината. Ако го сториш, ще пострадаш.
Кимаш. Само това можеш да направиш. Опитваш да си го представиш — себе си, него, детето му, всички на едно място. Легло. Матрак. Възглавница. Чаршафи. Обзавеждане. Закуска и обяд. Храна, сервирана в чиния. Истински душ. Топла вода. Разговори. Прозорец към света. Трети човек. За първи път от пет години някой друг освен него.
Спира да обикаля и се привежда към теб. Кожата около ноктите му е груба, наскоро е гризана. Отново повдига брадичката ти, приближава лицето ти към своето. Целият свят, точно тук в очите му.
Пръстите му се спускат към шията ти, палецът му се притиска в гърлото ти. Може да го направи. Сега. Би било толкова лесно, като да смачка къс хартия.
— Никой няма да узнае. — Лицето му се осветява от лъча на фенерчето. — В това е цялата работа. Разбираш ли? Само аз. И Сесилия.
Сесилия.
Каниш се да го изречеш на глас, но името засяда в гласните ти струни. Преглъщаш го. Неговата дъщеря, неговото дете. Има нещо толкова органично в това. Толкова благородно. Той в болницата, увит в хартиена престилка, държащ кърваво новородено в треперещите си ръце. Мъж, който става баща. Дали е ставал в два, в три, в пет сутринта, за да я храни? Дали е затоплял бутилки в мрака, замаян от липсата на сън? Дали я е возил на въртележка, дали ѝ е помогнал да духне първата си свещичка за рождения си ден? Дали е спял на пода до леглото ѝ, като е била болна?
Сега са само двамата. Дали ѝ позволява да има телефон? Когато плаче, ако плаче, той дали намира правилните думи? На погребението на майка ѝ дали е знаел, че трябва да сложи ръка на рамото ѝ? Да ѝ говори неща като: „Онези, които обичаме, никога не си отиват наистина, спомените ни ги държат живи, всичко, което трябва да правиш, е да живееш така, че тя да се гордее с теб“?
— Красиво име — казваш.
Но ти никога не трябваше да ми позволяваш да го науча.
Той знае името ми.
Четвъртък идва, а той не се появява. Мисля, че съм го загубила. Но ето ти приятна изненада: в петък вечерта, когато не го очаквам, той се материализира на бара.
— Емили — повиква ме и на устата му е моето име, поток фамилиарност, който го свързва с мен.
Казвам му „здрасти“ и преди да успея да се спра, добавям, че вчера не съм го видяла. Усмихва се. Казва, че съжалява. Спешна работа извън града, обяснява ми. Но сега се е върнал.
Запазвам тази мисъл за себе си. Изненадващото му идване, звученето на името ми с дъха му. Позволявам ѝ да ме понесе през нощта, през следващия ден, та чак до събота вечер.
В ресторанта съботите са бойно поле. Хората идват с колите си от големия град, състезават се с местните за резервации. Щастливи са, докато вече не са. Храната лети от кухнята — гореща, студена, няма значение. Онова, което ни трябва, са чинии по масите, чинии по масите. Зад бара ми пониква втори чифт ръце. Всички искат смесени питиета в събота. Мартини след мартини, безкраен поток обелки от цитруси и маслини. Обелвам опакото на палеца си заедно с кората на един лимон. Китките ми протестират всеки път, когато вдигам шейкъра, дланта ме боли с всяко разклащане на кубчетата лед.
Нещо рядко хубаво, свързано с ресторанта: когато е препълнен, чувствата ми се притъпяват. Няма време за мислене, няма време за тревоги, че Ник пренебрегва повечето ми поръчки, че се държи като задник с всички, включително и с мен, че би трябвало да съм го уволнила отдавна, само дето ме е страх, че един различен шеф би бил още по-лош. Само аз и барът сме, докато не си тръгнат и последните клиенти и Кора заключва вратата зад тях.
Когато всичко приключи, всички излизаме. В това няма смисъл, но трябва да се направи, дори да сме си втръснали вечерта.
