Животът на баща ми се свеждаше до няколко думи: беше шеф-готвач, беше баща, трудеше се здравата. Парчетата от съществуването на майка ми като другата половина от пъзела: управляваше бизнеса, беше хостесата, беше счетоводителката, беше лепилото, което държеше всичко заедно. Всичко е истина, но нищо от това не описваше какви хора бяха. Нищо за усмивката на баща ми, за парфюма на майка ми. Нищо за това какво е да живееш с тях, да си отгледана от тях, да си обичана и изоставена от тях в равни количества.
Връщам се към изчезналата жена, опитвам да запълня празнините в повествованието. Струва ми се предателство да я използвам като празно платно, за да я оформя така, както искам, но нещо в историята ѝ е завладяло ума ми.
Може би е била малко като мен.
Това е историята, която си разказвам. Тук няма никой, който да ми каже, че няма смисъл. Започва като помен, завършва егоистично. Не става дума за нея. Не и в действителност. Става дума за мен и за онези части от живота ми, които ме намират в мрака. Става дума за мен и по-младата ми същност, за начина, по който тя ме гледа, по който продължава да ме зове, да настоява за отговори, които нямам.
Предупредителните знаци идват през 2001-ва, годината на десетия ти рожден ден. Майката на най-добрата ти приятелка се разболява от рак. Апартаментът на братовчедка ти е обран, най-ценните ѝ притежания се изпаряват за една нощ. Леля ти умира. Всеки път урокът става малко по-ясен: лоши неща сполетяват хората, които познаваш.
Започваш да подозираш, че един ден лошите неща могат да сполетят и теб. Някъде в едно кътче в сърцето си се надяваш да те отмине. Досега си имала блажен живот. Любящи родители, които те научиха как да караш колелото си в парк „Ривърсайд“, по-голям брат, който не се държи с теб като с идиотка. Кръстниците феи са се надвесили над люлката ти и са ти дали тези прекрасни дарове. Защо добрият ти късмет да те остави?
Детството ти приключва с почти непокътнати надежди. Започват тийнейджърските години, пътят става по-неравен. Брат ти взима хапчета. Един път, втори път. Научаваш се да тъгуваш. Научаваш се да запълваш дупката в сърцата на родителите си, онази, която копнее за изключително дете. Навършваш петнайсет. Готова си някой да те види такава, каквато си наистина. Готова си някой да обича истинската теб.
На ски курорт за първи път целуваш момче. Какво си спомняш от този момент: сърцето му бие срещу твоето, миризмата на гела му за коса, отблясъците от снегорините, рисуващи форми по стените на стаята ти под наем. След като се прибираш у дома, става ясно, че момчето няма намерение да ти се обади, никога. Научаваш какво е да ти разбият сърцето. Това ще ти отнеме повече време да се възстановиш, отколкото разделите ти като възрастна. Лятото идва. Започва да ти минава.
След две години се запознаваш с първото си гадже. Той е съвършен. Ако имаше поръчки на гаджета по пощата за тийнейджърки, щеше да избереш него. Ако вещица ти беше подарила буца глина, която да може да оживее, щеше да изваеш него.
Сериозно се заемаш с ролята да му бъдеш гадже. Това е първата ти възможност да се докажеш в тази област и искаш да направиш всичко както трябва. Водиш го да видите гроба на Дюк Елингтън в гробището „Уудлоун“. За рождения му ден купуваш множество малки подаръци — музикална кутийка, която свири темата от „Любовна история“, близалка с марихуана, „Спасителят в ръжта“ с кон на корицата — и ги скриваш по тялото си, напъхани в задните ти джобове, затъкнати в колана на дънките ти. Когато настъпва моментът да му дадеш подаръците, му казваш да търси. Слага ръцете си върху теб.
Никога не си правила секс. Той е правил. С шест месеца е по-голям от теб. Не бързаш да пораснеш. Знаеш, че това е нещо, от което трябва да те е срам, но не се срамуваш. Не и достатъчно, за да промениш решението си.
Но правиш другите неща и е хубаво да си с момче, което знае какво прави. Оставяш го да пъха ръцете си под блузата ти. Оставяш го да разкопчава сутиена ти с два пръста. Оставяш го да разкопчае и копчето на дънките ти. След това се напрягаш и той го разбира. Спира. Винаги спира.
