Стая за гости полностью

Когато отново отваряш очи, детето чете гърба на кутията с маслото. Дръж се естествено. Пресягаш се за препечена филийка, поставяш я в чинията си. Поглеждаш към най-добрия татко на света, изчакваш безмълвното му одобрение, преди да вземеш тъп нож. Дъщеря му оставя четивото си, а ти размазваш масло по филията. Добавяш и слой желе, все едно е нищо, все едно това не е първият път от пет години, когато можеш да решаваш колко ще изядеш от предложената храна. Толкова церемониално, колкото ти е възможно, без да събудиш подозрения, отхапваш хапка.

Остра болка прерязва венците ти. Желето е толкова сладко, че засяда в гърлото ти. От години не си ходила на зъболекар. Не искаш да мислиш за онова, което е в устата ти. Кариеси, гингивити, уста, която ще започне да кърви, ако решиш да почистиш зъбите си с конец. Препечената филия боли, но освен това е топла и хрупкава, маслото е почти разтопено, а ти си толкова шибано настървена, толкова гладна, че си забравила какво е да бъдеш заситена. Може би си трупала глада някъде между празния си стомах и възлите по бедрените си кости и няма да можеш да спреш да ядеш, докато не наваксаш всяка калория, която си пропуснала в бараката.

— Взе ли бележката за госпожа Нюман?

Гласът на бащата те връща обратно в кухнята. Връща те към ръцете ти на масата, към краката ти на пода, към този мъж и неговата дъщеря, и тяхната съвършена и чудесна сутрешна рутина. Сесилия потвърждава, че тя наистина е взела онази бележка за госпожа Нюман. Небрежният им разговор продължава, той пита за предстоящия тест, иска потвърждение, че тази вечер Сесилия ще е на урок по рисуване и че ще я вземе в пет и половина.

Ти не знаеше, че бащите могат да се държат така. Независимо колко назад се вглеждаш, не можеш да си спомниш твоят някога да ти е правил закуска, да си е играл с косата ти, да знае имената на учителите ти и учебния ти план. Баща ти заминаваше рано на работа и се прибираше след вечеря, облечен в хубав костюм, с куфарче в ръка, изморен, но доволен. Отделяше време за теб и за брат ти, за спортни срещи и училищни пиеси, за неделни следобеди в парка. Но ти беше част от списъка с неща за вършене. Дори като дете усещаше, че ако никой не му напомни за конкретната дейност, бащинството може да му се изплъзне от ума, детството ти да стане като дреха, която никой не се е сетил да прибере от химическото чистене.

Най-добрият татко на света допива кафето си. Дъщеря му се предава пред филийката, която е опитала да сдъвче. Двамата стават. Той ѝ казва: „Пет минути“, и тя му отговаря, че знае, и изчезва на горния етаж. В мига, в който звукът от затръшването на вратата на банята стига до кухнята, той се обръща към теб.

— Хайде. Сега.

Подканва те да вървиш пред него и да се изкачиш по стълбището. Следва те отблизо, тялото му се отърква в твоето. Вървиш към спалнята. Не се налага да ти казва да се нагласиш до радиатора. Сядаш на пода и вдигаш дясната си ръка. Той вади белезниците от джоба си, закопчава единия край за китката ти, а другия за металната тръба. Дърпа нагоре и надолу, уверява се, че механизмът е заключен.

— Трябва да я закарам на училище, а после трябва да ида на работа. Сега, гледай.

Вади телефона си. Никога досега не си го виждала. Екранът му е много по-голям от онези, които си спомняш отпреди пет години.

— Имам камери. В тази стая, на входната врата, навсякъде. Скрити. Свързани са с приложение ето тук. — Почуква няколко пъти по екрана, после го обръща към теб. Не е изображение от камерата — не би ти го показал. Това би издало твърде много. Онлайн видео е. Демо.

Включва го само с шепот. Показва входа на някаква къща. Една жена отваря и затваря вратата. Виждаш го, чуваш го. Червена иконка мига в долния десен ъгъл на екрана.

Попиваш къщата, вратата и жената, наета да влиза в къща, която всъщност не е нейна. Технологията. Заплахата на очите му и ушите му, насочени към теб.

Челюстта ти се стяга. Бараката. Той нямаше очи в бараката. Не и докато отсъстваше. Можеше да четеш в бараката. Можеше да лежиш.

Можеше да седиш. Можеше да правиш тези неща и той не знаеше как или кога ги правиш. Не беше кой знае колко, но беше нещо и това нещо принадлежеше на теб.

Това би трябвало да е по-хубаво — искаш да кажеш и незабавно ти се приисква да се наругаеш, че мислиш така. По-хубаво не е нещо, което би ти позволил да имаш. По-хубаво е детска приказка.

Екранът потъмнява. Той отново го заключва.

— Ако направиш каквото и да било — ако крещиш или се движиш, ще видя всеки, който би дошъл, за да провери, ще получа известие. И няма да съм доволен. — Поглежда към прозореца на спалнята, затъмнен от спуснатите щори. — Работя близо дотук. Разбираш ли?

Казваш му, че разбираш, но нещо го задържа. Прикляка до теб. Вдига ръката си към лицето ти и те принуждава да погледнеш нагоре. Трябва да го види в очите ти. Че му вярваш, че в замяна и той може да ти вярва.

— Знаеш ли с какво си изкарвам хляба?

Наистина ли пита? Наистина ли не помни, че никога не ти е казвал?

Опитваш да поклатиш глава в отрицание.