— Електротехник съм. — Изглежда, му отвръщаш с празен поглед, защото той завърта очи и добавя: — Знаеш ли какво е това?
Мислиш си, че знаеш, но той те пита с такава настойчивост, че решаваш, че не знаеш.
— Горе-долу — отговаряш.
— Поправям и поддържам електропроводи. Никога ли не си виждала някой от нас там горе, дето работи по жиците?
Казваш му
— Това е малък град — продължава. — И когато работя, е, направо е невероятно колко надалеч се вижда оттам горе.
Пуска лицето ти, поглежда нагоре, все едно може да види през тавана. Представяш си го, короните на дървената в далечината, прелитащите птици. Отново стиска телефона си.
Този път ти показва резултатите от търсенето на изображения в Гугъл. Мъже, висящи от кабели, с един крак на върха на дванайсетметров стълб, а другият се рее във въздуха. Твърди шапки и дебели ръкавици. Безпорядък от макари и куки. Усещаш погледа му върху себе си, докато поглъщаш всичко. Дава ти няколко мига, после ти взима телефона.
— Можеш да видиш всичко, когато си там горе. — Очите му отново се стрелват към прозореца. — Всяка улица. Всяка къща. Всеки път. Всеки човек. — Погледът му се връща към теб. — Виждам всичко. Разбираш ли? Дори когато хората не разбират. Аз гледам. Винаги ще гледам.
— Разбирам — казваш му. Ако гласът ти имаше ръце, точно сега щяха да бъдат сключени за молитва. — Ясно ми е.
Гледа те няколко секунди, после тръгва към вратата.
— Чакай!
Пръстът му литва към устните му. Снишаваш глас.
— Нещата ми.
Подръпваш белезниците, за да подчертаеш факта, че си тук, а книгите ти са ей там, далеч от теб. Той ги взема и ги поставя на купчина пред теб.
— Благодаря.
Поглежда часовника си и бързо излиза. Чуваш стъпки, а после гласа му от долния етаж.
— Готова ли си?
Сесилия сигурно е кимнала утвърдително. Предната врата се отваря и затваря. Пали пикапа и малко след това бръмченето на двигателя заглъхва.
Без тях къщата е тиха. Но не е блажена тишина. Празна тишина, потискаща, неудобна, все едно седиш в скута на непознат. Стаята ти се струва огромна и мъничка едновременно. Сякаш стените ѝ се плъзгат една към друга, повърхността се свива, пространството се затваря около теб.
Затваряш очи. Мислиш си за бараката, за твърдите дъски под главата си, за света ти от дървени летви. Притискаш ръце към очите си, местиш ги и затискаш ушите си. Можеш да чуеш въздушния поток, минаващ през теб подобно на струя вода в раковина.
Ти си тук.
Ти дишаш.
Тази сутрин беше изпит и ти го взе успешно. Доколкото разбираш, взе го.
След като съпругата на Ейдън почина и родителите ѝ по неизвестни причини го изритаха от дома им, съдия Бърн му предложи да му даде под наем онази малка къща в крайния квартал близо до Хъдсън. Не е голяма. От онова, което съм чувала, съдията така намалил наема, че просто нямало как да откаже. Класическият съдия Бърн.
Съдия Бърн се мисли за лепилото, което не позволява на града да се разпадне. Водил е всяка сватба в радиус от петнайсет километра още от времето, преди да съм се родила. Когато се озовеш в затруднено положение, съдия Бърн те намира. Винаги отделя време да поговорите. Пази ти гърба дори когато ти се ще да не го прави.
Ето защо съдия Бърн предложи да организираме благотворително бягане и да съберем пари във Фейсбук страницата на града ни преди три дни. „Ейдън — любимият на всички майстор и като цяло един от най-свестните хора в града — току-що изгуби дома си и съпругата си, а все още трябва да покрие медицинските разходи за лечението ѝ, докато сам отглежда дъщеря си — написа той. — Той е твърде горд, за да го признае или да се оплаче, но знам, че човекът би се радвал на малко помощ.“
Хората харесаха идеята. Един от пожарникарите доброволци начерта курса на трасето за състезанието, което щеше да започне и да свърши в центъра на града. В секцията за коментари семейство Гарсия предложиха продукти от магазина си за органична храна — хартиени кесии, пълни със стафиди и резенчета портокали. Децата от бившето ми училище заявиха, че ще раздават чаши с вода. Бащите станаха ръководители на трасето. Всички толкова се стремяха да помогнат, че почти изпуснахме от поглед крайната цел: регистрацията за състезанието струваше най-малко пет долара, но се насърчаваха и допълнителни дарения. Цялата сума щеше да иде при Ейдън и дъщеря му, за да покрият сметките, наема, остатъка от разходите за погребението и всичко останало.
Междувременно Ейдън Томас запази мълчание. Представях си го как гледа градът ни да изгаря от желание да му помогне. Не иска да проявява грубост, но такова внимание му е неприятно.
До този следобед.
Знам профила на Ейдън, макар да не сме приятели във Фейсбук. Има само три приятеля там, като единият е жена му. Но веднага разпознах профилната му снимка — не негова, разбира се, че не. Просто пейзаж с река Хъдсън, замръзнала, снимана от хълма до кръчмата.
