„Много благодаря на всички ви — написа под публикацията на съдията. — Двамата със Сесилия сме изключително благодарни на общността ни.“
Коментарът беше споделен преди два часа и вече е харесан от повече от петдесет човека. Някои дори са отговорили със сърчице или загрижена емотиконка — мъничките нарисувани ръчички сключени във виртуална прегръдка.
Седя в стаята си, показалецът ми се движи по тъчпада на лаптопа ми.
В киното на съзнанието ми един и същи филм се прожектира отново и отново: сините очи на Ейдън ме гледат над чашата онази вечер, когато му направих върджин „Олд фешънд“. Нещо, което принадлежи само на двама ни.
Във Фейсбук натискам „Коментар“ и започвам да пиша. Спирам. Отново започвам. Отново спирам.
Последното, което ми се ще, е да изглеждам прекомерно загрижена.
Не, това не е вярно.
Последното, което ми се ще, е да изглеждам сякаш не ме е грижа.
„Амандин“ с радост ще подкрепи всички бегачи (и техните клакьори). Ще се радвам да направим щанд за горещ шоколад на финала.
Ресторантът прави това с горещия шоколад всяка година на Коледния парад. Нямам против тази година да го организирам малко по-рано. В деня на състезанието това ще ми осигури нещо за вършене и причина да съм наблизо.
Преглеждам коментара си за грешки и натискам „Изпращане“.
След като се подготвям за вечерната резервация, се връщам при екрана, за да проверя за актуални известия. Точно когато се каня да стана, в горния десен ъгъл примигва известие.
Два коментара.
Единият е от госпожа Купър, която се премести тук със съпруга си и двете им деца преди няколко години. „Каква чудесна идея!“, пише тя. Госпожа Купър. Винаги малко прекалено ентусиазирана. Винаги притеснена, че тя и семейството ѝ няма да се впишат.
Вторият коментар е от него. Прочитам го твърде бързо, паниката стяга гръдния ми кош (ами ако си мисли, че е тъпо, че е прекалено, ами ако не е достатъчно). След това отново го прочитам, този път внимателно. Вкусвам всяка дума.
Колко мило от твоя страна.
След това е натиснал клавишите за нов параграф.
Мисля, че това звучи вкусно.
Наместваш се до радиатора, опитваш да намериш най-малко неудобната позиция. Ако облегнеш гърба си на стената, можеш да изпънеш краката си.
Затваряш очи и слушаш. Отвън почуква кълвач. Друга птица пее. Преди той да те вземе, беше започнала да учиш за птичите песни. Беше намерила книга със списък на видовете и описания на съответните мелодии. Всичко звучеше толкова ясно на теория, но ти така и не успя да свържеш със сигурност птица с песента ѝ, дори и след като години наред се упражнява в бараката. За градските ти уши птицата си е птица, птица, птица.
По времето, когато пикапът се връща, квадратчетата светлина около щорите са помръкнали. Врати се отварят и се затварят. От кухнята се носят гласове. Долавяш части от изречения: „домашно“, „вечеря“, „опасност“. Някой се качва по стълбището. Водата в тоалетната е пусната; мивката в банята кара тръбите да запеят. Из къщата се разнася миризмата на храна, богата, топла и — ако си спомняш правилно — мазна.
Предупредил те е: вечерята няма да е всяка вечер. Закуската няма да е всяка сутрин. Ще идва и ще ти носи подходящи неща. Но днес е първата вечер. Така че тази вечер той идва.
Ти вече познаваш танца. Освобождава те от белезниците и ти нарежда да побързаш. Ставаш, прегъваш коленете си няколко пъти, разтъркваш краката си, за да ги върнеш към живота. На долния етаж масата е подредена както беше на закуска, с водни чаши вместо чашите за кафе. Той отваря фурната и проверява каквото там се пече вътре.
— Сесилия!
Мъж в къщата си, слага храна на масата. Храни детето си.
Баща.
Сръчква те, все едно ти казва „Какво чакаш?“. Сядаш на същото място, което ти е определил на закуска.
Сесилия слиза по стълбите. Потиска прозявка. Спомняш си себе си на нейните години, колко изморително беше да трябва да учиш всичко, всички онези книги за четене, всички онези математически формули, които трябва да запомняш. Светът е в ръцете ти, заедно с всепоглъщащата задача да решиш — между уроците, в междучасията — какъв човек искаш да станеш и най-добрия начин да го постигнеш.
Тя се спира в дневната и насочва дистанционното към телевизора. Мелодия изпълва стаята, духови инструменти, натрапчив рефрен, а после бумтящ глас: „Това еееее «Опасност!».“2 Участниците преминават бързо през екрана, имена и места, Холи от Силвър Спринг и Джаспър от Парк Сити, и Бенджамин от Бъфало. Мъж с костюм и вратовръзка излиза на сцената.
„Ето го водещият на «Опасност!», Алекс Требек.“
