Разпитва те. Сесилия. Иска да знае какво правиш, докато нея я няма. Рецитираш лъжата, която баща ѝ ти е набил в главата: работиш дистанционно, занимаваш се с обслужването на клиенти за компютърна компания. Освен това си измислила живота на Рейчъл, жената, която Сесилия вярва, че си. Следобедите ги прекарваш в четене — не е съвсем лъжа. Понякога посещаваш магазините, онези, които си чула баща ѝ да споменава. Рязко се възпираш и не споменаваш за приятелите или семейството на Рейчъл. Нямаш доверие на мозъка си, че ще запомни измислените персонажи, че ще съчини достоверни истории за живота им. Тя е умна. Ако допуснеш грешка, ще забележи.
Не ти е позволено да докосваш нищо, но очите ти имат сила. Могат да пътуват навсякъде. Както когато беше малка и майка ти те водеше на пазар:
Тя е точно тук, пулсира през стените, подобно на тихо ръмжене под дървените подове. Истината за него, затворена в самото сърце на тази къща.
Всеки предмет разказва история, която може да е, или да не е истина. Медицинските трилъри може да са колекция на мъртвата му съпруга или пък останали от лятна отпуска, или предупредителен сигнал за мрачна мания към човешкото тяло? Детски снимки на Сесилия, която се учи да плува в басейна на мотел, завършване на трети клас, изгубена под шапка на вещица за Хелоуин: обичайните белези за семеен живот или реквизит от театъра на битието му, поставени тук, за да поддържат приличието?
Тази къща — дали го познава? Или е снимачна площадка, алтернативен свят, изграден къс по къс, за да скрие истинската му същност?
Има неща, които виждаш, и неща, които се натрапват с липсата си: няма стационарен телефон. Няма настолен компютър. Допускаш, че някъде има лаптоп, заключен в чекмедже и защитен с парола, който се вади само за служебни задачи и домашно. Мобилните им телефони са пъхнати в джобовете им. Сесилия дори не може да разполага със своя: носи го в училище и на уроците по рисуване, винаги, когато не е с него. Още щом се прибере у дома, той протяга ръка и тя му го подава. На тринайсет е. В редките случаи, когато се оплаква от правилата му за телефона, той ѝ отговаря, че не иска да си губи времето в социалните мрежи и се заклева, че по-късно ще му благодари. Тя въздъхва, но не се противопоставя.
Очите ти се връщат към книгите, към снимките, към прилежно подредените списания за природата върху масичката за кафе. Търсиш отговори. За мъжа или някакви знаци за живота му. Търсиш историята му.
Нощем сънуваш. Видения, които са те проследили от бараката: тичаш с всички сили по селски път, обграден от дървета. Зад теб е шумът от дишането му, заплахата на стъпките му, които те догонват.
Стряскаш се и се будиш. Дори и в сънищата ти те преследва. Обаче ти бягаш и за няколко мига ти се струва истина. Придържаш се към тези усещания толкова дълго, колкото ти е възможно в мрака, към инерцията на тялото ти, към ръцете ти, удрящи се в страните ти, към възхитителното изгаряне на въздуха, който минава през гърлото ти.
Една вечер правиш най-смайващото откритие над чиния зеленчуков пай. Сесилия се е вторачила в телевизора. Ник от Арканзас е избрал „Девизи“ за четиристотин.
— Тези две латински думи символизират духа на морската пехота — изрича Алекс Требек.
—
Отговаряте заедно. Ти и съвършеният баща. Той бавно обръща главата си. За първи път в присъствието на дъщеря си те поглежда право в очите.
— Откъде знаеш?
Тонът му е решителен, съсредоточен. Нещо тук означава много за него.
Не искаш да му кажеш истинската причина. Искаш да запазиш за себе си спомените от Маратона на Морската пехота от 2012-а. Вечерен влак от гара „Пенсилвания“ до „Юниън“, една нощ в хотел, обаждане за събуждане в четири сутринта. Автобус, натъпкан с найлонови силуети, мъглив поход до Пентагона преди изгрев. Мъже в униформи претърсват колана ти за бягане, пакетчетата кофеинов гел, единични опаковки адвил, енергийни барчета. Националният химн, после началният изстрел. Трийсет хиляди бегачи. Четири часа и двайсет минути. Горите на Вирджиния от двете страни на трасето, безкрайна магистрала в задушаваща жега, а най-накрая и финалната линия. Още униформи. Ръцете им подават медали. Изтощените ти крака, изпотеното ти тяло, ремъкът около врата ти. Бегачът до теб изрича две думи на морския пехотинец пред него.
Не искаш той да научи нищо от тези неща. Не искаш да узнае, че някой ден, ако ти се удаде случай, би могла да затичаш.
Но не и сега обаче. Сега тялото ти не би могло да се справи. Правило номер две за оцеляване извън бараката: ще се подготвиш. Дотогава ще седиш мирна. Ще се храниш. Ще гледаш „Опасност!“. Ще познаваш отговорите на масата за вечеря.
