Замисля се. Навремето ти обичаше и мразеше този въпрос с еднаква страст. Обичаше го, защото никога не се уморяваше от вкуса на тези имена върху езика си: „Пинк Флойд“, Боуи, Пати Смит, Джими Хендрикс, „Стоунс“, „Аеросмит“, „Бийтълс“, „Дийп Пърпъл“, „Флийтуд Мак“, Дилън. Мразеше го, защото се ужасяваше да не кажеш грешното име, онова, което ще свали маската ти на познавачка на рока и ще се окажеш просто поредната тийнейджърка.
Сесилия назовава няколко изпълнители — Тейлър Суифт, Селена Гомес, Хари Стайлс. Хора, които тъкмо изгряваха, когато ти изчезна. Таланти, разцъфнали в твое отсъствие.
— Чудесно — казваш ѝ. Колко ти беше трудно, докато все още беше там навън, да се срещаш с хора, да създаваш нови приятели, да опитваш да звучиш одобрително, а не снизходително.
Тя кима.
— Ами ти?
Усещаш изгарящия поглед на баща ѝ.
Казваш ѝ няколко имена.
— „Ролинг Стоунс“ — всъщност ги гледах на живо през 2012-а. „Бийч Бойс“. „Пойнтър Систърс“. Елвис, но предполагам, че всички обичат Елвис. И Доли Партън. Много обичах Доли, докато растях. Молех родителите си да ме заведат в Доливуд всяко…
Като ругатня в църква. Заекване насред заклинание. Кара те рязко да млъкнеш. Родителите си. За първи път споменаваш съществуването им в негово присъствие, хората, от които те е взел.
Ти си имаше собствен живот. Студентка, на която ѝ оставаха седмици, докато се дипломира. Имаше си реферати за писане, неща за вършене, приятели, работа. Но все още беше тяхна. Независимо дали ти харесваше. Все още беше длъжна да присъстваш на семейните вечери всяка седмица. Да пишеш съобщения, да се обаждаш. Имаше живот, който да споделяш.
Сесилия се закашля. Пресяга се към лъжицата за сервиране, дава ти време да се съвземеш. Опитваш отново.
— … всяко лято. Но така и не ме огря де.
Сипва лъжица лазаня в чинията си. Когато отново надига поглед към теб, това те съсипва. Толкова отдавна никой не те е гледал по този начин. С доброта. С вярата, че ти и чувствата ти имат значение.
Не знаеш какво си мисли. Може би, че ти и семейството ти сте се скарали или че са умрели, преди да имат възможност да те заведат в Доливуд. Каквато и история да си разказва, иска да знаеш, че те разбира.
— Е — казва. — Сега можеш да идеш където решиш.
Поглеждаш към останалото в чинията си.
— Точно така. Където реша.
По-късно, когато баща ѝ ѝ казва да иде да си измие зъбите, тя те поглежда крадешком. Има очите на нова стажантка, която тъкмо е намерила до кого да седне на първия си ден на работа. На далечна братовчедка на погребение, облекчена, че е намерила с кого да говори по време на помена.
Познаваш тези очи. И преди си ги виждала. Това са очите на някой, който е самотен и наранен.
Понякога усещам ужасно стягане в гърлото си. Кара ме да искам да крещя или да ударя нещо. Не и някой, никога някой. Просто нещо.
Ако татко знаеше, щеше да поклати глава по онзи начин, който ме кара малко да искам да умра. Мама му казваше: „Не можеш да имаш такива високи стандарти за всички. Остави я да бъде дете. Има цял живот, за да бъде като теб“.
Когато вече не издържам, отивам в горичката до гробището на хълма. Намирам си дърво и го ритам няколко пъти с обувката си. Първоначално лекичко, после все по-силно с всеки ритник. Татко не знае. Очевидно. Правя го между училище и уроците по рисуване, за да не ме види. Точно сега си има достатъчно грижи.
Първо беше мама, а сега и Рейчъл.
Каза ми за нея, преди да се преместим. Била приятелка на приятел на негов приятел, така каза. Или нещо подобно. Всъщност не ме интересуваше особено коя е, а че ще живее с нас в тази нова къща, която вече не ми допадаше.
Рейчъл се нуждаела от помощ, каза той. Сполетели я лоши неща. Запитах какви лоши неща по-точно. Той отговори, че не искал да се впуска в подробности, но била наранена и нямало кой друг да ѝ помогне. Така че сме щели да ѝ дадем под наем свободната стая в къщата на съдията, да споделяме храната си с нея и такива неща.
Онова, което не казах на татко, беше, че и аз си имам предостатъчно проблеми и определено не ме влече да споделям храната си с непознати.
— Преживяла е много — каза ми той. — Така че не я притискай. Не ѝ задавай въпроси. Просто бъди мила, учтива и ѝ осигури пространство.
Исках да му кажа, че това няма да е проблем, че и без това не си умирам да се сприятелявам с някаква непозната жена. Но това не би било мило. А татко ми е мил човек. Това, което прави в момента — да помага на Рейчъл, е мило, особено точно след като мама — неговата съпруга — почина. Така че му казах „добре“. Казах му, че ще се постарая.
