Не съм глупачка. Знам, че не е съвсем нормално в къщата ти да се нанесе непозната в минутата, в която жена ти почине. Така че в началото си помислих, че Рейчъл сигурно му е гадже или нещо такова. Гледала съм филми. Доста телевизия гледам. Знам какво вършат мъжете, когато жените им умрат. Продължават напред. Е, наистина не очаквах, че баща ми ще продължи чак толкова бързо напред, но не е като да имах думата.
Обаче после ги видях как се държат един с друг, и разбрах, че всичко съм схванала погрешно. Спомням си как родителите ми се държаха за ръцете, как тя му викаше „миличък“, как се гледаха дори и след спор. Нищо подобно няма между татко и Рейчъл. Никакви искри. Никакви пеперуди. Нищо.
Първо на първо, не беше честно от моя страна да си мисля такива неща за татко. Той изобщо не би могъл да забрави мама толкова бързо и да си намери друга, която да я замести. Той я обичаше. Все още я обича много.
Най-изненадващото в Рейчъл дотук е, че май я харесвам. Тя е особнячка наистина, но това не е нещо лошо. Ако трябва да съм откровена, и аз си падам малко особнячка. Но Рейчъл не ми говори както другите възрастни. Пита за мен, за нещата, които харесвам. Никога не споменава мама. Освежаващо е да има някой, който не се държи с мен като със счупена вещ.
Преди да се премести тук, татко ми обеща, че идването ѝ няма да промени нищо за нас. Очевидно промяна има. Но не в лошия смисъл. Само дето тя живее с нас. Храни се с нас. Разбира се, че нещата се промениха. Не знам как би могъл да очаква, че няма да стане така. Той обича да си мисли, че може да контролира тези неща, да кара времето да спира. Но нещата винаги се променят.
Ето например това: след като мама почина, известно време ми беше трудно да ям. Сега апетитът ми се върна. И още по-лошо: отново започнах да харесвам вечерята. Тримата заедно седим, гледаме „Опасност!“ и за известно време нещата изглеждат почти наред.
А откакто тя пристигна, не съм изпитвала нуждата да ритам онова клето дърво толкова често, колкото преди.
Сигурна съм, че дървото е озадачено, ами аз? Причинява ми болка да го кажа. Мама е мъртва едва от месеци. Каква дъщеря ме прави това?
Не би трябвало да спра да тъгувам. Предполага се все още да страдам.
Харесвам я, жената в къщата ни, но в същото време и мъничко я мразя, задето ме измъкна от дълбините на безнадеждността.
Но най-вече просто изпитвам облекчение, че тя и татко не го правят.
Когато къщата потъва в мрак, той те намира.
Действията му тук са почти същите като онова, което беше в бараката. Той въздъхва. Оглежда те от глава до пети. Вече не се налага да изчака, докато се нахраниш или докато използваш кофата. Вместо това откопчава белезниците ти и ти дава знак да се качиш на леглото. След това премисля и ти нарежда да се върнеш на пода. Объркана си, но се подчиняваш.
Малко по-късно схващаш. Не иска дъщеря му да чуе скърцащите пружини и издайническото блъскане на таблата на леглото в стената.
Дните са твои.
Четеш книгите си. Вече ги знаеш почти наизуст. Поставяш си предизвикателства да изрецитираш първата глава на „Едно дърво расте в Бруклин“ по памет. Опитваш да си спомниш упражненията за медитация от предишния си живот, как съзнанието ти може да свие времето или да му позволи да се разтегне.
Къщата е толкова тиха без тях, че понякога си тананикаш само за да се убедиш, че ушите ти не са оглушали.
Животът ти като бегачка те е научил на умения. Ключовото за маратона е да не мислиш за края. Да не си представяш финалната линия. Да продължаваш да се движиш. Да съществуваш в настоящето. Единственият начин да го направиш е стъпка по стъпка. Не се налага да е красиво. Определено не се налага и да е приятно. От значение е единствено да си жива в края.
Оглеждаш се за камерите. Сама в спалнята и в кухнята в часовете за хранене. Не можеш да знаеш със сигурност дали ти е казал истината, или си го е измислил. Не можеш да видиш нищо, но колко лесно би му било да ги скрие между две книги, в ъгъла на окачения таван, зад кухненския шкаф? Вярваш, че може да види всичко.
Сутринта през уикендите те заминават, слагат в раниците си опакован обяд. До вечерта чуваш единствено птичи песни. Сесилия се връща изтощена, но изпълнена с желание да сподели за следобеда, прекаран в поход, разглеждане, обиколка на библиотеката или музея. Преравяш всяко нейно изречение за информация. Екскурзии в студа: трябва да си в близост до планини, може би още в северната част на щата. Невъзможно е да знаеш със сигурност. В някои дни тя споменава имената на близките градчета. Никое не ти е познато. Би могла да си навсякъде.
