— Моля те. — Хвърля поглед към съдията. — Радвам се, че съм тук. Наистина. Но… как да го кажа?
— Не обичаш тълпата.
Прехапва устната си.
— Толкова ли не ме бива да го крия, а?
Нещо запърхва в гърдите ми.
— Като се замисля — отговарям, — един помощник-готвач ще ми е от помощ. Особено, както каза, предвид скорошното ми нараняване.
— Нито дума повече.
Дланта му се опира в гърба ми и ме повежда към ресторанта.
— Сеси — подвиква към дъщеря си, — ще ида да помогна. Имаш ли против да поостанеш малко сама?
Обръщам се, за да видя как му кимва неубедително.
Пред ресторанта претърсвам джоба си за ключовете, напълно осъзнавайки движенията си. Ключалката ми създава затруднения.
— Успяваш ли? — пита ме.
Отговарям му, че всичко е наред, и се суетя още няколко секунди. Най-сетне вратата се отваря, за да покаже празния салон. Масите са подредени за вечерта, вилици, ножове и чаши за вино блестят, приканвайки невидимата тълпа. В събота се поднася само вечеря; брънчовете са в неделя.
— Добре дошъл в „Амандин“, вариантът за вътрешни лица — казвам му.
Той се оглежда.
— Значи така изглежда, когато всички ние се изнесем.
Погледът му среща моя. Последния път, когато бяхме сами в стая, в тази стая всъщност, бях тийнейджърка, а той беше женен.
— Следвай ме.
Това е моят свят. А Ейдън е мой, за да го водя, мой, за да го използвам. Окачваме палтата си и го повеждам към кухнята, включвам осветлението, за да се видят чистите станции, всяка повърхност е старателно излъскана, всеки прибор си е на мястото, всяка кутия е с етикет и поставена встрани. Всеки сантиметър от хрома блести, всяка плочка е снежнобяла.
Той леко подсвирква.
— О, всичко е наред — казвам, все едно не е кой знае какво. — Доста време мина, откакто беше тук за последно.
— Оттогава никой не ме е канил.
Запазвам за себе си мислите си за вампири.
— Тук е… невероятно чисто — продължава той.
Усмихвам се, сякаш току-що ми е дал „Оскар“.
— Главният ми готвач и аз сме съгласни може би само за едно нещо на света и то е, че не се прибираш у дома след работния ден, докато кухнята не бъде чиста като в деня, в който е сглобена.
Прокарва пръст през плота до себе си и кима, а после отново се оглежда.
— И така, какво мога да направя? — пита ме.
— Ами най-напред можеш да си измиеш ръцете.
Посочвам му мивката. Мълчаливо си сапунисваме ръцете и се редуваме да ги плакнем под горещата струя. Подавам му чиста кърпа за съдове. Подсушава старателно пръстите си, един по един.
— А сега какво?
— Ето оттук.
Следва ме до килера. Взимам какао на прах, ванилия, канела.
— Виждаш ли пластмасов буркан с етикет, на който пише „кристална захар“? — питам го. — Трябва да е тук някъде.
Едновременно присвиваме очи.
— Ето тук — казва той и се пресяга към херметично затворения съд на най-горната лавица. Фланелената му риза се надига над корема му, за кратък миг проблясва кожа в тъмния килер. Насилвам се да отместя поглед.
— Чудесно.
Изричам го, сякаш държа всичко под контрол, сякаш не бих дарила бъбрек, за да остана завинаги в килера с този мъж.
Следващата спирка е вграденият хладилник, откъдето взимам по четирилитрова опаковка мляко във всяка ръка. Той прави същото.
— Само се виж — казвам му. — Идва ти отвътре.
Засмива се. Струва ми се като първата хапка от току-що опечена бисквитка с шоколадови парченца, като топла вана след дъждовен ден, като след първата глътка сухо мартини — да знам, че аз съм причината за смеха му.
Връщаме се в кухнята и оставяме кутиите с млякото. Взимам стоманения диспенсър, който държим в ъгъла. Ейдън се навежда, за да ми помогне, но му казвам, че всичко е наред — диспенсърът не е тежък, когато е празен.
— Когато се напълни с шестнадесет литра горещо какао, не се тревожи — ще имам работа за теб.
Отново се засмива. Изглежда донякъде твърде лесно да съм до него, твърде удобно обвинение към света за коварството, с което се държи през останалото време.
Работим рамо до рамо, докато жестовете му повтарят моите. Заедно сипваме млякото в голяма тенджера, за да кипне. Добавяме какао на прах, захар, ванилия, канела. Притичвам обратно в килера.
— Помириши това — казвам му, като се връщам. Навежда се, за да вдъхне. — Чили на прах — обяснявам.
„Наистина ли?“, пита той и му отговарям, че наистина баща ми е настоявал за това — рецептата е негова и щом веднъж я опиташ, никога няма да поискаш да пиеш друг топъл шоколад.
— Вярвам ти — казва ми.
Това ме трогва повече, отколкото би трябвало.
Наблюдава ме, докато добавям малко чили на прах в сместа и разбърквам. Точно когато се каня да се пресегна за още ванилия, нещо — някакъв проблясък откъм него, мимолетно движение в периферното ми зрение — ме спира.
— Какво е това?
Ръката му се протяга към гърлото ми, към малката вдлъбнатина, откъдето започват гласните ми връзки. Пръстите му докосват медальона, който съм си сложила тази сутрин. От шията към стомаха ми потича ток.
