От другата страна на колата ми има силует, видим от прозореца до мястото на шофьора. Някой се е облегнал на вратата. Някой, когото не съм видяла или чула, когато преди няколко секунди съм дошла на паркинга.
— Извинявай. Отново ли те изплаших?
Всеки мускул в тялото ми се отпуска.
— Не — казвам му. — Съжалявам. Аз съм виновна. Не те разпознах.
Ейдън вади телефона си от джоба и леко го разклаща.
— Исках да ти дам номера си. В случай че някога ти потрябва нещо, нали разбираш? Пиши ми. Обади ми се.
Съсредоточена като хирург, който отваря гръдния кош на пациента си, вадя телефона си от задния джоб на дънките си. Изчаква ме да отключа телефона, да отворя списъка с контакти и след което ми диктува поредица от цифри.
— Ето на̀ — казва, когато съм приключила с набирането.
Отстъпва назад, после се връща и поглежда хондата.
— Не го приемай погрешно, но колата ти не е ли по-стара от теб?
Очите му блестят, усмивката му е крива. Не ми се подиграва. Само се шегува.
— Почти — отговарям му. — Беше на баща ми. Чакай само да чуеш как скърца ремъчната предавка. А да не почвам да говоря и за трансмисията.
— Зле ли е?
— Ужасна. И е с ръчни скорости.
Сбърчва съчувствено нос.
— Не е чак толкова зле — казвам и потупвам покрива на хондата. — Просто е преживяла много.
Кима. Поглеждам телефона си, където номерът му още е изписан на екрана, и натискам „Добави контакт“. Докато напиша името му и го запаметя, вече си е тръгнал.
Пускам телефона в предния джоб на дънките си. През целия път до вкъщи телефонът топли бедрото ми.
Сутринта, след като започна да кървиш, е събота. С върховете на пръстите на краката си сбутваш окървавеното си бельо в ъгъла на банята. Той ти подава нов чифт. Подплатяваш го с тоалетна хартия, което е най-добрата ти възможност за момента. Той поглежда за секунда, но после извръща очи.
На закуска Сесилия между хапките бъркани яйца пита баща си дали нещото било днес. Той я пита дали има предвид състезанието, тя отговаря „Да“ и той също ѝ казва „Да“. Тя изсумтява.
— Всичко ще е наред — уверява я той. — Няма да продължи много дълго.
След закуска те отвежда отново в стаята. Не обяснява. Не питаш. Изчакваш го да се махне и се свиваш на кълбо. Болката е започнала да заглъхва около краищата на корема ти, но още си е тук. Все още те принуждава да се превиваш.
Часове по-късно входната врата се отваря, затръшва се и после незабавно пак се отваря.
— Сесилия!
Усмихваш се на вбесения му вик. Явно го е изпреварила на вратата със секунда и я е затръшнала в лицето му. Дъщеря, която изпитва открит експлозивен гняв към баща си.
Ядни стъпки се дочуват по стълбището. Още една врата се затръшва, по-близо до теб — стаята на Сесилия. Неговите стъпки — тежки, целеустремени, бързи, но никога припрени — я следват.
— Сесилия.
Похлопва на вратата ѝ. Приглушен глас му казва да се маха. Следва мълчание, а после въздишка. Той се отправя към другия край на коридора, после слиза по стълбите.
Това дете. Неговото дете. В този момент я обичаш толкова много.
По-късно през деня го чуваш да се суети в кухнята. Идва и те освобождава за вечеря. Двамата със Сесилия се хранят мълчаливо, впили очи в макароните със сирене. Някъде по средата на вечерята той прави нов опит.
— Помагах на приятелка. Това е всичко. — Тя продължава да дъвче храната си. — Сесилия, на теб говоря.
Тя го поглежда с присвити очи.
— Ти ме пренебрегваше — изтъква. — Не исках да ходя, но ти ме завлече на онова нещо. А после направи така, че да стоим цялата сутрин. И напълно ме забрави.
Допускаш, че въпросното нещо е състезанието, което той спомена на закуска, онова, за което обеща, че няма да продължи дълго. Сесилия боде съдържанието на купата си с вилица. Познаваш това изражение — сведен поглед, стегната челюст, свъсени вежди. Тя сдържа сълзите си. Изпитваш порив да я притеглиш към себе си и да я прегърнеш силно. Да я залюлееш така, както се надяваш да е правила майка ѝ.
— Имаш ли някаква представа — пита го — колко скапано скучен е онзи съдия?
Той ѝ прави забележка за езика. Тя не го слуша, не се извинява. Вместо това избутва купата си настрани и се изправя. Той се пресята да хване ръката ѝ, но тя го отблъсква и изфучава нагоре по стълбите. Наблюдаваш толкова съсредоточено, че забравяш да дишаш. Той ще избухне, мислиш си. Ще се втурне след нея. Ще я завлече в кухнята за косата, макар и без желание. Ще ѝ напомни кой командва тук.
Само че той не помръдва. Погледът му проследява дъщеря му, а после се спира на празния ѝ стол. Гледа го няколко мига, а после вади телефона от джоба си. Отключва екрана, проверява го и връща телефона там, откъдето го измъкна. Въздишка. Клати крак напред-назад. Нетърпелив е. Предполагаш, че чака нещо, което още не е дошло.
Води те горе след вечеря. Ще се върне след няколко часа, след като дъщеря му заспи и къщата утихне. Засега те иска там, където не можеш да го нараниш, в стаята, закопчана с белезници за радиатора.
Тръгваш първа. Той така предпочита. Винаги те принуждава да вървиш пред него, където може да те вижда. Отваря вратата на стаята и те блъска вътре.
