— О, беше на мама — обяснявам му. Надигам го, за да може да го огледа. Три жени — трите грации според онова, което бижутерът ѝ казал — в надиплени рокли, хванати за ръце, едната сочи нещо в далечината. Може би небето. Мисля си, че дизайнерът си е представял как жените просто са излезли на разходка, но на мен винаги са ми изглеждали сякаш изпълняват някакъв ритуал. Изричат заклинание.
— Не го нося на работа, защото е малко… прекалено — казвам на Ейдън. — Майка ми го харесваше, защото е твърде различен от всичко, което имаше. А аз го харесвам, защото ми напомня, че можеше да бъде забавна.
Докосва отново медальона, надига го с два пръста, сякаш за да усети тежестта му.
— Мисля, че е чудесен спомен — казва.
Пуска го. Призраците и на двама ни витаят из кухнята. Оставям ги да се носят още малко, преди отново да наруша мълчанието.
— Прекарваш ли много време в кухнята? У дома? Или предпочиташ да поръчваш готова храна?
Отговаря ми, че готви. Нищо специално, казва. След това посочва кухнята:
— Нищо подобно на онова, което става тук.
Домашен готвач е, функционален. Иска дъщеря му да се храни добре. Няма против да е в кухнята. Готвенето го успокоявало.
— Винаги е било в списъка ми със задължения — обяснява. — Дори преди да…
Спира. Млякото ври. Поглеждам съдържанието на тенджерата, вторачвам се в черпака, потапям го и го вадя от течността.
— Е, знаеш — добавя.
Поглеждам го. Струва ми известно усилие да сваля слой от себе си и да му позволя да види какво има отдолу, но си струва. Между двама ни струи разбиране. Светът ми е дал този дар, този мъж в тази кухня, целият мой за няколко минути. Надявам се, че може да чуе нещата, които не мога да изрека на глас.
Нещо ме опарва отзад по ръката. Капка вряло какао, изгарящо гореща, е пръснала от тенджерата.
— Ау. — Намалявам котлона, избърсвам ръката си с кърпата, която използвахме по-рано. — Мисля, че е готово. — Обръщам се към него. — Искаш ли да опиташ?
— Само глупак би отказал.
В съзнанието ми проблясва образ — надигам черпака към устните му, едната ми ръка е отдолу, за да пазя да не се окапе, накланям черпака и гледам как отпива. Твърде много. Твърде близо към носа, твърде рисковано. Отказвам се от черпака и взимам бяла чаша за кафе от шкафа над плота. Какаото е гъсто, с онзи съвършен цвят, който помня, че постигаше баща ми. Ние го направихме. Направихме го заедно.
— Ето.
Пръстите му се допират в моите, когато взима чашата. Стомахът ми се свива. Отпива. Наблюдавам с очакване, докато очите му се затварят. Когато отново ги отваря, съзирам в тях искра.
— Дявол да го вземе — изрича. — Прощавай. Просто не знаех, че какаото може да има такъв вкус.
Отпива отново. Усмихвам се. Нямам какво да кажа, нямам какво да добавя. Това е съвършеният момент и дори аз знам, че единственото разумно нещо е да стоя встрани и да му се наслаждавам.
Настоява да измие празната си чаша. Казвам му, че аз мога да го направя, че и без това трябва да измия приборите.
— Не се притеснявай за тях — казва той и изтърква и тях.
Дърпам встрани сухите съставки, изхвърлям празните кутии от млякото. Заедно изсипваме горещото какао в стоманения диспенсър и го вдигаме. Той изстенва.
— Виждаш ли? — казвам му. — Казах ти, че ще тежи.
Излизаме бавно от кухнята, влизаме в салона, телата ни се движат в синхрон. Щом достигаме вратата, той се обляга на нея, за да я отвори. Порив на вятъра развява косата му, а светлината озарява лицето му.
— Ето къде сте!
Съдия Бърн ни гледа, докато нагласяме диспенсъра върху сгъваемата маса. Връщам се бързо в кухнята за картонени чаши и салфетки. Ейдън ме следва.
— Няма нужда да го правиш — казвам му.
— Знам. Обаче сега съм част от тази какаова мисия. Няма да дезертирам в последната минута.
Щом се връщаме на финалната линия, госпожа Купър се носи към нас, гъвкава и елегантна в тъмносиния си клин и бялата жилетка, а вързаната ѝ на опашка коса подскача с всяка крачка.
Поставям ръце около устата си.
— Почти стигнахте, госпожо Купър!
Изглежда пресилено, все едно играя театър. Но станалото в кухнята с Ейдън ме е възбудило и съм готова да участвам в спектакъла. Госпожа Купър леко ми махва. След по-малко от минута тя е официалната победителка в първото състезание „5000 долара за семейство Томас“.
Съдия Бърн ръкопляска и започва с поздравленията. Няма медали, нито пък награди. Само обещание за горещо какао, което трябва да сипвам в картонени чаши.
Ейдън се материализира до мен. Натиска ръчката, когато поставям чашата под чучура. Преди да успея да кажа нещо, се появяват още двама бегачи — Сет, едно от децата от бившето ми училище, и баща му, господин Робъртс, който работи в метрополията. Заедно сипваме още две чаши.
